Историята на една варненка, която се зарича, че няма да ползва таксиметрова фирма

Варненка сподели в електорнната поща на RNS защо вече никога няма да ползва една таксиметрова фирма. Омръзна ми хора, на които плащам, да смятат, че имат право да командват, възмутено допълва тя.

Ето и разказът й:

Дълбоко съм възмутена от част от шофьорати на една от варненските таксиметрови фирми. Толкова, че сматам никога повече да не ползвам услугите им. Не съм крайна в решението, беше крайно време да го взема. Ще Ви споделя малка част от случаите през последния месец и сами преценете дали съм права или не.

Ресторант Нептун

Пътуваме за чужбина. Рано сутринта със семейството ми трябва да сме на определеното за начало място. Звъня в 6 без 15 часа на централата, която от месеци ползвам поне по 10 пъти седмично. Идва шофьорът на спирката на тролеите срещу жп-гарата. Трябва да отидем до историческия музей. Логично е да минем през подлеза на „Шипка“, след кръстовището с бул. „М. Луиза“ сме до музея. Вместо да направи обратен завой, той продължава направо. Мълча, защото съм шофьор и знам, че макар и рано сутринта, обратният завой в района е забранен. За да сменим посоката, трябва да минем по успоредна на ул. „Девня“, откъдето тръгваме. След като шофьорът отминава възможността да завие по ул. „Габрово“ и да стигнем до Щаба на флота, го питам къде отиваме. А, той ми отговаря – ще минем през Полиграфията до музея. Т.е. ще направим един огромен кръг, за да натрупаме цифри на таксиметровия апарат. Рязко го моля да спре, да върне назад и да мине по „Габрово“, а той започва да крещи, че знае пътя и той ще определи откъде ще минем. Понеже не отстъпвам, започва с обидите – че съм стисната. Само да припомня – 6 без 15 часа е. Понеже нямаме време за разходки в тъмната част на деня и ако изпуснем превоза, няма как да го настигнем, му казвам, че не ми пука толкова за парите, колкото да съм навреме там, за където сме тръгнали. През това време човекът на средна възраст с леко хипи външност продължава да реди: Дошъл съм от 2 км, за да Ви взема, а сега искате да ми платите само 2 лева. Все едно аз съм спряла таксуващия апарат. Не искал да минава по паважа пред Щаба, защото му се разбивала колата и ставало бавно (?!), сякаш е единственият, който ще мине по тази част от улицата. И накрая в пристъп на безсилие изревава: „По-добре да не Ви бях срещал! Много съжалявам!“. На това детето ми буквално зяпва и е на път да ревне, но аз се съгласявам, че наистина щеше да е по-добре да не се бяхме срещали. В крайната точка на пътуването му давам точно пари, за да не го притеснявам да търси ресто.

Част от шофьорите на същата фирма вероятно смятат, че щом клиентът ги наема от района на жп-гарата, той току що е дошъл във Варна и трябва да го разходят по възможно най-обиколния маршрут. Понеже тези „екскурзоводи“ традиционно предпочитат когато отивам до „Графити“ вместо по бул. „Приморски“, да минем покрай Полиграфията, на няколко пъти стигаме до разпри. Вчера – събота, няма клиенти, времето е хубаво, отново поръчвам такси през същата централа. Този път пътувам до хотел „Черно море“. Побелелият чичка вътре веднага решава, че ще ми врътне едно воайяжче покрай катедралата и поемаме в обратната посока, вместо да минем покрай Щаба, през Шишковата градинка и да сме за 2 лв. до хотела. Естествено, отминава ул. „Габрово“ и докато го питам разбрал ли е закъде пътуваме, решавам, че е безсмислено да му разяснявам маршрута и да спорим откъде е нормално да се мине. Казвам му да спре, за да и сляза. Спирането пред офис на ПИБ е толкова смело, че едва не удряме друга таксиметрова кола. Затварям му вратата със сила, докато му обяснявам, че ще трябва да си търси друг за разходки в събота по обед.

Вече закъсняла за срещата, поръчвам такси от друга централа. С него стигам до пред хотела, сметката е 2 лв. Подавам банкнота от 10 лв. и шофьора – поредния ощетен от съдбана индивид, за което аз нямам никаква вина, възмутено ме пита нямам ли по-дребни. Естествено, не е спрял апарата. Виждайки, че сумата вече е 2,10 лв. му подавам дребни и му казвам: Ето Ви 2,20, а той – не, ще Ви върна 7,50 лв. Т.е. вече е успял да ме „оскубе“ с 40 стотинки над сумата на апарата. От все сърце се надявам с тези пари да си купи жилище, истинска кола, и да си храни децата и жената – в случай, че има такива през следващите поне 100 г.

Знам, че описаното е лично, но съм сигурна, че ежедневно варненци са поставени в условията тези, на които плащат, да смятат, че са станали техни робовладелци. Писна ми от хора, които са сърдити на мен и на другите за това, че те самите се възприемат като неудачници. Омръзна ми продавачки, сервитьори и таксиджии да определят какъв рушвет им се полага от моите пари, без значение колко прилежни са били в обслужването ми като клиентит.

Ето защо призовавам всички, които само от възпитание отминават нахалството на изброените, вече да си търсят рестото до стотинка, за да се научат нещастниците, че не те, а ние – клиентите ще определим дали и какъв бакшиш да оставим. За да се научат да ни уважават, а не да се чувстваме виновни и длъжни за това, че им плащаме хляба.

RNS