Разбира се волята за демократизиране на почивката не е само социалистическа. Детските ваканционни колонии възникват в развития свят към края на 19-ти век по идея на швейцарски пастор, потресен от ужасните условия за децата в големите градове. Ваканционните села са от същото време – те са за богатите, които искат да прекарат лятото край някое езеро или минерален извор.

През трийсетте във Великобритания възниква веригата от ваканционни лагери на Били Бътлин с широка гама от цени, така че и най-скромните доходи да могат да се вместят. Най-мащабна е операцията на нацистката държавна организация „Сила чрез радост“, която има за цел да печели населението за идеите на националсоциализма. Тя става основният туристически оператор: организира крузове и екскурзии, а към края на трийсетте започва да строи грандоманския проект за почивна база „Прора“ на остров Рюге в Балтийско море с 20 000 легла. Недовършена, базата от почивна се превръща в окупационна – там съветски войски квартируват до 1955, като впрочем изпотрошават всичко. Грижата за почивката на работника надживява и  неолиберализма – днес „Рено“ предлага на работниците си чекове за заплащане на ваканции, валидни в 170 000 туристически обекта във Франция.

Последният пример ни води към главната специфика на социалистическата почивна станция: тя е една. Е, хайде да кажем, две – една от службата на мама, една от службата на тате. Дали си го е представял така Ленин, когато през 1921 е подписвал декрета за почивните домове? Там се предвижда към домовете да се създават селскостопански предприятия за изхранване на почиващите, което май подсказва бъдещето.

Ресторант Нептун

Плажният чадър до гроб

Постепенно почивните станции се прикрепват към определени организации, учреждения или предприятия и стават елемент от общата ре-феодализация на уж модерното комунистическо стопанство. Ликвидацията на пазара на недвижимости прави така, че кой каквото вземе (национализира, построи, измоли…), това е. Както през високите средни векове, това неминуемо води до разслояване – почивните станции на ЦК са с водни ски и кокетни барчета на плажа, тези на художници и писатели са творчески домове с по-свободен режим, заводските – по-рудиментарни, понякога с вечерен час за децата и телевизор, който се отключва от управителя. Покрай морето често йерархията си личи по това дали станцията е на първа, втора или трета линия (тогава седма и осма още не бяха открити).

Не забравяйте също, че в онази епоха човек рядко сменяше работата си, а социалните придобивки като почивната станция бяха едно от средствата за привързване на работната сила към предприятието и спиране на текучеството. И тъй, не само банцига и пишещата машина, но дори плажният чадър сякаш беше до гроб.

Станцията беше евтина, леглото без пари, храната с купони, пиенето на нормирани цени. Хотел малко хора можеха да си позволят, за почивка в чужбина не говорим до след 90те. Наистина имаше станционни дисиденти – любители на дивото палатково преживяване, имаше семейства, които се вдигаха на село – не тяхното си село при баба, а при хазяи. Но енергията, която икономиката на дефицита изискваше тогава за осигуряване на най-прости потребности като кафе, тоалетна хартия или мазило за слънце беше колосална. В станцията (дали името идва от станциите в Антарктида, в Хималаите?) почивката беше осигурена, включително почивката от работата по оцеляването. Пълна, инфантилизираща безметежност – малко като френския Клъб Мед по същото време, където не мислиш за нищо, но в соц-вариант.

„Вашата“ станция, „вашата“ стая

От гледна точка на съвременния потребител, боготворящ разнообразния избор, няма нищо по-абсурдно от това да работиш с едни хора цяла година и после да идеш на почивка пак с тях, отново и отново. От друга – почакайте! Летните компании не се покриваха с отделите в службата и дори осигуряваха едно вътре-ведомствено смешение, където портиерът можеше да попълни карето белот на зам-директора, а машинописката да танцува със заслужилия писател. Говорим за големи соцпредприятия, не за съвременния среден и дребен бизнес. На почивка се завързваха полезни връзки, пламваха статусно-екзогамни симпатии. И гражданинът взимаше карта отново и отново за трета смята, станала елемент от идентичността му.

А за децата, неизкушени от служебните неща, станцията беше рай, защото там се изсипваха потенциални приятели за всички възрасти – родителите ги пускаха в периметъра на двора или занималнята и давай! Ставате първи приятели за 15 дни – до следващото лято може изобщо да не ги видите – и догодина пак първи приятели.

Представата на хората беше, че станцията е тяхна – че имат права над нея. Едни не пускаха чужди хора в своето барче (дума от епохата), други мобилизираха инженерния състав да прокара водопровод, трети събираха пари да закупят кино-машина. Може да е било поредната идеологическа хватка на режима, но хората така го чувстваха – впрочем по същия начин, както „ваша“ става стаята в Ахтопол, която хазяите пазят тъкмо за вас. Какво е собствеността, ако не повторително отношение към вещта?

Ще кажете – нищо не пречи и днес на летните компании да си наемат някаква къща или хотелче и да си ходят там само с когото им е приятно. Не е така просто. Сигурно сте се опитвали да се комплектувате с поносими познати с деца на възраст колкото вашите – това едва ли ще се най-близките ви приятели. Ако пък имате голямо и малко, трудността на задачата се повдига на квадрат; с две семейства, с по две деца… – истинска геометрична прогресия!

Ivajlo Ditchev (BGNES)Ивайло Дичев

Защо хората продължават да си искат станциите

Въпросът не е  просто в това, че деца в света има все по-малко. Не е и във все по-трудната съчетаемост между нас, възрастните, от които едни слушат чалга, други – джаз. Проблемът е в самата свобода на избора, която дестабилизира общностите. Ако всеки път трябва да решавам с кого да почивам, има голяма вероятност ситуационен гняв да ме пренасочи към друга компания. Или пък изведнъж да ми потръгне финансово и да реша да ида на скъпа екзотична почивка, която довчерашният ми приятел не може да си я позволи. Да се запаля по рибарлъка и да зарежа картаджиите… Свободата е вълнуваща, но в перспектива тя постепенно разбива компаниите, свежда ги до самотни семейства, които се взират в таблетите си на „ол инклузива“.

Почивната станция е съдбовна, малко като националната територия, в която сме се озовали без да сме я поискали. Трета смяна – всички са там. Тази година ще се скараш, догодина ще се сдобриш, къде ще идеш? Обречен си да се сблъскаш се с хора, които не си поканил, някои те изненадват приятно, други неприятно. А не е ли преживяването именно когато ти се случва нещо, което не си пожелал? Малко мазохистично – но интензивно преживяване, трудно разбираемо за милениълсите, израснали не в двора на станцията, а в социалните мрежи, където избираш другия според желанието си и във всеки момент можеш да го отпишеш.

Ще се учудите ли след всичко казано, че у нас толкова много почивни станции надживяха социализма? Вече не са чак толкова евтини, вече има огромен избор, а и тоалетната хартия отдавна не е проблем. Дали защото законите са тромави и учрежденията стискат ненужни имоти, наместо да завъртят парите и да увеличат доходите на служителите си? Икономически абсурдни, скъпи за поддръжка, омръзнали до смърт – а хората продължават да си искат станциите.

Може би тайната е в носталгията – по времето, в което (както е в детството) не избирахме, а просто се озовавахме заедно.

Ивайло Дичев
dw.com