Новата програма на държавата за насърчаване на вътрешната миграция от големите към малките градове е поредният учебникарски пример за пълно скъсване между чиновническото въображение и суровата реалност в българската провинция. Идеята, че с няколкостотин лева за пренасяне на покъщнина и временна добавка за наем ще изпратиш хора от София, Пловдив или Варна в обезлюдените региони, е абсурдна от абсолютно всяка гледна точка.
Икономическият парадокс
Никой разумен човек няма да се откаже от развит пазар на труда, кариерни възможности и високи доходи, за да вземе 400 лева за 12 месеца. Какво се случва на 13-ия месец, когато държавната субсидия приключи? Оставаш на местния пазар на труда, където работиш за минимална заплата (ако изобщо има работа) и сключваш сделка за трайно беднячество. За хората, работещи в чужбина, пък тези суми са толкова ниски, че дори не покриват самолетните билети на семейството.
Инфраструктурната и социална пустиня
Държавата предлага „стимули“ за преместване в региони, от които самата тя отдавна се е изтеглила. В десетки малки населени места и села:
- Няма здравеопазване: Линейката пътува по 40 минути, спешни кабинети няма, а най-близкият лекар е на десетки километри.
- Няма комуникации: В XXI век цели райони продължават да са без мобилен обхват, интернет и елементарна телефонна връзка.
- Няма базова търговия и услуги: Липсват аптеки, училища, детски градини, а за един хляб се пътува до съседното селище.
Да съветваш някого да отглежда семейство или да гради бъдеще в подобни условия, е чиста проява на цинизъм.
„Стратегията за България 2030“ — дрън-дрън! Няма дума за спасяването на нацията! | RNS
Прах в очите вместо реални реформи
Тази програма е просто удобен начин за усвояване на едни европейски средства и за замазване на очите с кухи статистики. Тя не решава нито един от истинските проблеми на малките населени места.
Хората не бягат от малките градове, защото им липсват пари за кашони и транспорт. Те бягат заради липсата на законност, без перспективността, разпадналата се инфраструктура и феодализирания местен бизнес. Докато държавата не инвестира в пътища, сигурност, модерни болници и реални инвестиции, всяка подобна идея за „преселение“ си остава просто евтин бюрократичен абсурд.
И тук идва най-големият, почти ироничен въпрос: колко от новобогаташите, високопоставените чиновници и „експертите“, съставили и одобрили тази програма, биха се съгласили самите те да „спасят държавата“, като отидат да живеят при условията, които предлагат на нас? Дали някой от тях би заменил охраняваните затворени комплекси, луксозните лимузини и частните клиники за едно изоставено село без обхват, без аптека и с линейка на 40 километра? Отговорът е повече от ясен. Докато управляващият елит съставя кухи стратегии от удобните си кабинети, без никога да е изпитвал суровия живот на обикновения човек, всяка подобна програма ще остава просто дебелокож цинизъм – поредният опит да ни продадат оцеляването като „държавна грижа“.
