Ей Богу, всеки трябва да иде и види, не само с очи а и със сърце Балкана български!
Да стъпи на тревата бос и усети как нежно гали ходилото росата, паднала по всяко едно стръкче зеленина. Земя с непокътната лес до където ти стига погледа. Земя плачеща, но без глас, без стон. Земя пропита с кръвта на нашите прадеди, чакаща да бъде разровена и укротена като див кон, който препуска по безкрайните поля свободен и горд.
А, там нейде в далечината, по малка пътека, едвам различима от дивите шипки и боровинки, се е свело селце като под ятаган на порастнал еничар, обзет от злост и искащ да пролее кръвта българска. Криволичеща река покрай пътя напомня че живота е там нeйде видейки малките колибки направени от рибари да се крият. По рекичката, по рекичката и право на чушмичката.
Пийнеш малко вода, измиеш си очите и виждаш, че не било малко село както се вижда от многото баири които си минал, а е град.
Град с тъмно минало и зловеща история. Град от селски тип който всеки един наричащ себе си българин трябва да види. Да види църква до църква как стоят, но над едната слънцето гали кубетата а над другата тегне черна прокоба.
Влизаш през големите дървени порти, а там от самото начало се спъваш, не защото се върви трудно по кълдъръма, а да ти напомни мястото, че имаш да даваш и ти нещо там вътре. Сякаш душите детски още ридаят и молят за милост. Майките плачат с кървави сълзи и копаят кладенчова вода. Където и да погледнеш ти се плаче и настръхваш от видяното, а си все още в нартиката на храма. Само запалените свещички от дошлите там ти напомнят къде си в действителност. И ти става още по-тегаво га видиш и зачетеш стиховете на дядо Вазов, осветени от парафиновите пръчки. Дор де започнеш стиха и заплачеш. Бършиш сълзи и пак почваш от начало. И пак плачеш!
„От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече…“
Всичко в теб се преобръща и кръвта българска започва да кипи като курбан сложен на огъня с много дърва. А, още с влизането ти в голямата зала ти се иска всичко да е било само плод на въображението ти след като пред очите ти лъсва истина за това което се е случило в Баташката църква. Златни саркофази два, а в тях кости и черепи. Деца!
Деца без имена и дати на раждане. Деца знаещи само каква им е съдбата и края. С дупки по черепите и прорези по костите чакат от нейде си да дойдеш и да им запалиш свещ па да промълвиш „Почивайте в мир“.
И гледаш бързо да излезеш от светата обител, защото ти се приисква да наметнеш юмурлука, да запашеш ножове и пищови и да хванеш гората да дебнеш ей такива на кат тези дето са били там по време на Баташкото клане. И си викаш, че ако си бил там е можело да е по друго яче, но кой знае! Остава само да псуваш и ненавиждаш тази част от историята българска дорде си жив.
