Няма по-точно определение за българската съдба от това – да бъдем вечната разменна монета в игрите на великите сили. Докато войниците ни се бият като лъвове и печелят битки, които се изучават във военните академии по света, политиците ни систематично превръщат тези победи в стратегически загуби. Това не е лош късмет. Това е модел.
Битките, които не доведоха до победа
Българската армия няма пленено знаме. Нашите войници почти не губят сражения, когато бранят родна земя. Лозенград, Чаталджа, Одринската епопея – това са имена, които всяка военна академия познава. Но когато дипломатите и политиците поемат щафетата, победите се стопяват.
След Първата световна война България не беше победена на бойното поле. Армията се биеше достойно до самия край. Но политиците ни избраха грешния съюз и ние платихме с Ньойския договор – национална катастрофа, която няма нищо общо с военната мощ.
Същото се случи и през Втората световна. Войниците си свършиха работата. Политиците – не.
Малка държава, големи грешки
Геополитическото положение на България е трудно. На кръстопът сме между Изтока и Запада. Но проблемът никога не е бил географията, а управляващите. Вместо да градят вътрешна сила и да отстояват националния интерес, те винаги са търсили господар – някой външен, който да ги закриля, някой, на когото да се подчинят в замяна на илюзорни облаги.
Днес този сценарий се повтаря с удивителна точност. Докато българските граждани гледат с тревога ескалацията в Близкия изток, правителството тихомълком предоставя територията и инфраструктурата на страната за чужди военни операции. Американски самолети-цистерни кацат на граждански летища, излитат с изключени трекери и зареждат във въздуха самолети, които бомбардират Иран.
А когато обществото поиска обяснение, получава лъжи – „учения“, „ремонти на шахти“ и „уверения от посланици“, че не сме мишена.
Разменната монета винаги е в чуждия джоб
България винаги е била разменна монета, защото управляващите ни никога не са имали смелостта да бъдат фактор. По-лесно е да се кланяш, отколкото да преговаряш. По-лесно е да мълчиш, отколкото да отстояваш. По-лесно е да изпълняваш заповеди, отколкото да носиш отговорност.
И днес е така. Докато военният министър се „обезпокоява“ и повтаря мантри, американските цистерни продължават да кръстосват небето ни, превръщайки всяко българско летище в потенциална военна цел.
Има ли изход?
Има, но той минава през нещо, което на българския политически елит му липсва – достойнство. България трябва да спре да бъде „полезна идиотка“ на всяка геополитическа сила, която мине оттук. Трябва да поиска ясни правила, прозрачност и най-вече – да спре да жертва сигурността на собствените си граждани в името на чужди интереси.
Докато управляващите ни гледат основно как да се харесат на чужди посолства, България ще продължава да бъде разменна монета. И войниците ни пак ще печелят битки, които политиците ни ще превърнат в загубени войни.
Въпросът е колко още ще търпим да бъдем чуждото дребно, преди да решим, че и ние имаме право на собствена съдба.
