Когато се говори за пропуснати исторически шансове, Аржентина – най-богатата територия в тази част на планетата, често се посочва като пример за това как една държава с уникално географско положение, природни ресурси и човешки потенциал може да бъде доведена до хронична нестабилност. По-малко се говори за факта, че България – която е едва 11 хил. кв. км срещу 3 млн. кв. км на Аржентина, макар и в различен мащаб – все по-често следва сходна траектория.
Аржентина разполага с излаз на Атлантическия океан, едни от най-плодородните земи в света, огромни енергийни ресурси и стратегическа роля в Южното полукълбо. България, от своя страна, е кръстопът между Европа, Азия и Близкия изток, с излаз на Черно море, ключови транспортни и енергийни коридори, минерални богатства, вода и земеделски потенциал. И двете държави по логика би трябвало да са регионални икономически центрове.
И все пак – и двете се сблъскват с едно и също противоречие: богатството съществува, но контролът върху него е ограничен.
Предупрежденията, които бяха пренебрегнати
След началото на демократичните промени в България в началото на 90-те години, икономисти, анализатори и обществени фигури неведнъж предупреждаваха: „Да не повторим аржентинския сценарий.“ Тогава Аржентина вече беше пример за държава, попаднала в дългова спирала, с масови приватизации под външен натиск, загуба на контрол върху стратегически сектори и периодични социални сривове.
Тези предупреждения обаче останаха по-скоро в експертните кръгове. На практика България тръгна по пътя на бърза приватизация, дългосрочни концесии при минимални ползи за държавата, износ на суровини без добавена стойност и постепенно подменяне на националния интерес с външни „препоръки“, превърнати във вътрешна политика.
Източване без окупация
Нито Аржентина, нито България са били завладени с военна сила. И в двата случая процесът е по-фин – чрез договори, дълг, регулаторен натиск и политически елити, които действат не като защитници на националния интерес, а като посредници. Суверенитетът не изчезва формално, а се разтваря в управляемост.
Резултатът е сходен: усещане за несправедливост, социално напрежение, недоверие в институциите и масово чувство, че държавата не работи за хората си. В Аржентина това се проявява в цикли на инфлация и протести, в България – в демографски срив, емиграция и хронична политическа нестабилност.
Разликата, която все още има значение
Има обаче и съществена разлика. България е малка държава, със сравнително компактна система и стратегическо значение, което я прави по-лесна за реформиране – ако има политическа воля. Аржентина често реагира късно на собствените си кризи. България все още има време да не затвори напълно този цикъл.
Урокът, който остава
Аржентина и България не са бедни държави. Те са държави с ограничен контрол върху собствените си ресурси. Истинският въпрос не е какво ни липсва, а кой взема решенията за това, което имаме.
И ако в началото на българската демокрация предупреждението беше „да не станем като Аржентина“, днес въпросът звучи по-тревожно: не закъсняхме ли вече да го предотвратим – или все още имаме шанс да обърнем посоката?
