Прекрачваш прага и пред очите ти засиява жълтото на слънчогледа, зеленото на тучните ливади, червения цвят на есенните листа, бялото на зимата. Усещаш уюта, изпълнил помещението преди още да видиш двата дървени стана и един „разплетен“ в ъгъла като птица с отпуснати на слънцето криле. По стените висят уникални пана, по рафтовете са подредени чанти, играчки, а от окачалките приветстват невероятни облекла – хем очарователно старовремски, хем закачливо съвременни. Вътре са две истински вълшебници – сръчните им пръсти вплитат с фини нишки на стан магията на българщината. С топлината на незалязващите си усмивки , които с топлината на усмивката ти разказват как от инженери са станали тъкачки. Толква са щастливи, че трудно се въздържаш да не захвърлиш всичко и да последваш примера им.
Няма човек, който да влезе в това помещение и да остане равнодушен от красотата и магията, които го заобикалят. Ние сме в „Дзев студио“, съчетало тъкачница, галерия и магазин. Домакини са ни Галя Николова и Милена Кючукова.
Ето и вълнуващият им разказ за началото, трудностите по средата, удовлетворението в настоящето и надеждите за бъдещето:
Бяхме на по биричка с Милена. Аз й разказвах за ремонта, който правех и, че си представям един килим с определени цветове и форми, но няма откъде да го намеря. Тогава тя каза – ние ще го изтъчем. Предствяхме си го като – отиваме по селата, където бабите си пазят становете. Намираме стан, вземаме го, тъчем по някоолко килима и после го изхвърляме. Действителността се оказа доста по-различна.
Почнахме да търсим в интернет нещо от сорта: „продавам стан“, обаче излизат станове по селата натрупани на купчинка, червясали, разглобени, или изгнили, или с липсващи части. И се видяхме в чудо.
Изведнъж изникна – абсолютно случайно – курс по тъкане във Варна. Оказа се, че учителят е Веселин Фесчиев – варненец, по образование завършил ВИФ, но живее в Търново и любовта му е тъкането. В една къща беше разположил 10 стана и ние станахме негови курсистки. И в същото време се появи обява във вестник „Позвънете“: „Изработвам тъкачни станове. Град Варна.“
В едно и сащо време двете. Това ако не е знак…
И така. За първия стан разчистихме нашия гараж. Тъчахме на смени, а заниманието става като болест. Много пристрастяващо. И тогава осмислихме, че искаме да ни и основно занимание.
Станът се състои от предно кросно, на което се навива чергата. На задното кросно е навита основата. Тя се захваща за предното като минава през нищелки. На тях има опънати копчета с дупчици. Това са едни игли, в средата с дупчица. През тях минава конеца. Когато се натиснат отдолу педалите, нищелките се сменят, копченцата също се местят и по този начин отварят т.нар. дзев или уста. В този отвор, преминава совалката, на която е навит вътъка – нишката, с която се тъче. Тя може да е вълна, коприна, памук, парцалени ленти и т.н. – каквото всеки си реши. Отгоре е бърдото. Понякога то е тръстиково – при нас са метални. Бърдото е закачено на ватало, с помощна на което се набива нишката към вече изтъканото. Този стан е хоризонтален. Има и вертикални станове, на които се тъче на ръце и с едно специално гребенче се набива. Там няма бърдо.
Основните техники на тъкане са четири. Във всички тях участва техника „лито“ – през един конците се вдигат нагоре и надолу, прекарва се вътъка, набива се и със смяната на конците се връща обратно. В този килим, който изработвам има техника „китена“, тя се прави с полувъзел. Имаме отбирена техника, килимена техника, сплиткова.
Най-хубавата част е когато ние си избираме какво да тъчем. Малко не дразни повторението когато дойде клиент и каже: „искам същото като това“. Защото не е сврзано с творческия процес – да измислим какво да е, как да го изработим, с каква техника, кои цветове да използваме. Определено офармянето на идеята ни доставя повече удоволствие отколкото изпълнението й. Изпълнението може да го направи и една ученичка. Въпросът е да го измислим. За съжаление все по-малко ни се налага това, защото от поръчки нямаме време.
Нашата идея е да дадем нов живот на занаята. Ние използваме същите техники, които са използвали бабите и прабабите ни, но се стремим крайното изделие да е по-оригинално и близко до ежедневието на съвременните хора. За това изработваме чанти, раници, палта – към тях има голям интерес.
Уважението към труда на занаятчиите е плод на семейното възпитание. Когато вкъщи едно дете е възпитано да цени това, което се прави с ръце, а не само това, което може да получи с пари, растейки тези деца имат съвсем друго отношение към ръчния труд. Тук роля има и училището.
Когато идва един празник, както сега идва Коледа, ако си 5 украси на готово от китайския магазин за 1 лв. и ги сложиш, те пак създават красота. Но когато с детето си направиш такива украси и ги поставиш в дома, усещането е съвсем друго.
В моето семейство всички баби плетяха (споделя Галя – бел. ред.). Имам смътен спомен за сестрата на баба ми, която имаше стан и те двете се редуваха да тъкат. Тъчаха се едни безкрайни черги, които стояха навити на рула и се режеха и навързваха на който – колкото му трябва. На нас децата даваха да режем парцали, а най-вълнуващата част беше да се скрием под стана и там да играем. Беше някакво вълшебство.
За разлика от нея, аз нямам никаква приемственост (споделя Милена – бел. ред.). Майка ми е историк. Баща ми е инженер. Баба ми навремето вероятно е тъкала, но те са преселници от Македония и тя е била 12-годишна. Когато почнахме да се занимаваме с това си казах, аз нямам никаква приемственост. Но, в момента, в който се докоснах до стана, се каза страст. Преди няколко години ремонтирахме един стар килим.
Най-голямото предизвикателство беше да възстановим един нарязан килим. Беше много трудно, защото трябваше не само да снадим парчетата, но да спазим и шарките. Жената, която го беше такъла, беше втъкала името си „Пена“ и годината „1882 година“. Тя е искала да остави спомен за себе си. В момента килимът е в нейните потомци.
Аз съм чела, че в онези стари, патриархални времена, когато момичето почне да тъче, то втъкава символика с послания за майка си, или към любимия си.
Най-продавани са черги, пана и дрехи с фигурата „канатица“. Тя преразказва в триъгълници историята на семейството и рода. Двата триъгълника един срещу друг означават свързване между мъж и жена. В голямата фигура има много такива семейства, които според връзките си помежду си показват кой на кого е брат, сестра и т.н. Когато се подредени в кръг и по средата се образува ромб, това е разказ за рода. Ромбът симболизира плодовитост и плодородие – единството и хармонията в семейството, закрила и пожелание за благоденствие.
Този символ е много разпространен в цял свят.
Нашето по-възрастно поколение, това над 60 г. е по-свързано със спомените за селото, бабите, прабабите. Те не са така привързани. Често коментират: „аз колко черги имах от баба ми, но ги изхвърлих“. Докато младите на възраст до 50 години са много впечатлени. Българите, които живеят в чужбина, са първите, които купуват такива неща. Откъсвайки се от България, дори да се връщат често, започват да милеят за това, което е останало в подсъзнанието им. Като българщина. И взимайки си черга, все едно си носят България.
Правим чанти, в които съчетаваме изтъкано парче с кожа. Трябва да знаете, че вълната е един изключително здрав материал и тази чанта може да се ползва десетки години. Нашите чанти са на по 12 години. Направили сме ги по време на обучителния курс по тъкане.
Скоро направихме една съвместна изложба по идея на наша колежка, която се занимава с топено стъкло Диана Глас и приятели. Ние се включихме с тъкан, като комбинирахме тъкани елементи със стъклени фигури. Получи се нещо, което едва ли някъде е правено.
Интересно ни е да експериментираме и с техники, и с материали, и с изделия. Тъкали сме черги не само от вълна и памук, но и от лен, коноп, от ленти плат. Тъкали сме от кожа, която рязахме собственоръчно на лентички.
Удоволствието да изпробваш нещо ново е огромно. Често използваме старата техника, за да получим съвременни изделия.
Сред най-странните са кръгъл килим за наша клиентка. Нашите станове не позволяват тази форма, за това я разделихме и изпълнихме стъпаловидно. Получи се уникално.
Другото различно беше килимът с дупките. Той се тъче с дупки, през които се вижда пода и цвета на пода става част от цвета и текстурата на килима.
Изтъкахме вратичките на порт-манто, които бяха същите като килима в коридора на клиентка.
Изтъкахме палто на един клиент, който се занимава с автоматика. В него втъкахме QR кода на Дзев студио. Ако се пусне на четец се прочита Дзев студио.
Така че, осъвременяваме занаята, използвайки новите технологии.
Имаме много ученици. Не ни се свиди да им предадем знанията си. В момента обаче чакат по 2 години за изработка на стан. Конкуренцията изобщо не ни претеснява. Даже се радваме, че още някой ще работи с ръцете си и това, което можем ще остане.
