Шевицата – най-красивата част от фолклорните ни носии или древно писмо използващо дрехата за свой лист, килим изпъстрен с шевица, която иска да ни разкаже отново своята приказка.

Българската шевица е изкуство, а в него е скрит шепотът на душата. Ако човек успее да вникне дълбоко в същността му, ще види много повече от разноцветни конци и геометрични фигури. Всяко истинско и съкровено изкуство минава далеч зад материалното и улавя космическите нишки на живота, за да свърже с тях в тънък възел добро, любов и време.

Говорейки за време, това е един от лесните начини да общуваме с корена си, с миналото и предците си чрез тайния код в магия от символи, вплетени в геометрични фигури.

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА, представя идеята за връзката между земния (материален) и небесния (духовен) свят. Това е един от често срещаните мотиви в българския фолклор. Двата основни клона на дървото символизират двамата родители. Използва се фигурата квадрат, който представя божествената сила. Защото само с нейна помощ двама създават семейство и от това започва нов живот. На Дървото на живота може да са извезани плодове.

ЕЛБЕТИЦА е централният плод в Дървото на живота. Представлява два кръстосани кръста с допълнителни фигури. Символизира кръговрата на живота и има защитен характер.

СВАСТИКА, като дума идва от санскрит „су-асти“ и означава „да бъде добро!“. Символизира слънцето, което раздава лъчите си на света и от тях се ражда живот.

КАНАТИЦА е символ на вечния живот и безкрайността, със значение „криле“. В България този символ се среща както във везбата, така и в килимарството и грънчарството. Когато се изработва, се нарича на рода и семейството. Графично, представлява два триъгълника – МАКАЗА, които се докосват по върховете си. Това свързване е началото, което двама дават за новото семейство. До основния триъгълник на канатицата обикновено има по-малки, симетрично разположени от двете страни, които показват децата. Композицията с повече триъгълници създава нова, по-тежка и богата символика – тази на рода.

Ако се вгледаме по-внимателно в шевиците ще открием и буквата „Ж“ с нейните насочени три лъча нагоре и три лъча надолу, символи на слънчевите лъчи, част от коледарската носия, на по-ранен етап – и на кукерската.

Раждаща БОГИНЯ МАЙКА е елемент от по-сложни композиции, който винаги се поставя в средата. Символизира мястото на богинята майка между земното и небесното. Тя е геометричната визуализация на плодородието, приютяването на децата, закрилница на дома и на жените.

Дрехите се приемали, като чисто платно, върху което човек може да рисува и така да избере и предначертае съдбата си чрез единственият му начин – да я напътства. В буквалния смисъл, само тогава тя е в неговите ръце. Затова дрехите на българите в миналото са били изпъстрени с шевици.

Изборът къде да бъде направена не е случаен. Сукманите и ризите на майките кърмачки са се извезвали по ръба на пазвата с цел да пази кърмата й, като основен източник на храна за бебето.

Долният ръб на ръкавите също е особено място, защото там свършва дрехата и от там човешката енергия от ръцете се влива в земята. Почти всички отвори на дрехите са защитени с шевици. Бродират се около врата, където е щитовидната жлеза, гърдите, краищата на ръкавите, на ризата и на краката. Това са най-уязвимите, най-слабите места, откъдето може да проникне една нечиста и злонамерена мисъл, която може в буквален смисъл да унищожи човека, да промени неговата карма, неговата аура.

Цветовете също носят своето значение. Най-често срещани са: червен, бял, зелен, син, жълт, черен. Червеният се свърза с кръвта и продължението на живота. Смята се за най – въздействащ и силен и с най – голяма предпазна сила. Белият цвят е символ на божествената чистота, младостта и целомъдрието. Зеленият е израз на началото, обновлението и вечно възраждащия се живот, а синият – с лазура и чистотата на небето. Жълтият се свързва със слънцето, даряващо светлина. Черният символизира земята – принадлежността към земята, здравата връзка с нея и с корените.

Освен с богатата символика, с която са натоварени, българските шевици носят сила и заради съкровения процес на везане. Правели са го основно жени, които са наричали за щастие – своето или на техни близки. Обикновено се е наричало, за да се случи любов с избраника, за да се сдобие с дете, за здраве и защита от болести. Всеки цвят е характерен за различните етнографски области, но съчетанието им символизира сплотеност на българите, успели да съхранят непокътнато културното си наследство. Най-изкусните майсторки завивали конеца така, че да заприлича на спирала, докато правят бодовете. Така нишката приличала на човеко ДНК и наричането ставало още по-силно.

Текст Силвия Дим Стран_ничка