Иска ми се да можеше да разбереш как се чувствам пред болката на жена, която в 3 сутринта ни вижда, докато търси пулса на мъжа си.. и започваме реанимация с надеждата да го върнем при нея…
Иска ми се да можеше да знаеш разочарованието, което усещам, когато екип от линейка бърза за спешно повикване, а някой пречи, забързан в собствените си проблеми и не оставя свободен пътя, за да можеш да минеш и да чуеш първия коментар на близките на умиращ човек, които те питат: “ Защо се забавихте толкова??!“
Иска ми се да прочетеш мислите ми, когато изваждам тийнейджър от смазана кола, в която може да бъде всеки, мой приятел, майка ми, баща ми… и да видиш реакцията на родителите на това момче или момиче, когато им се обадим, за да им съобщим…….
Иска ми се да можеше да разбереш, какво е чувството, когато тръгнем от спешно повикване и сърцето спира, докато стигнем до болницата…
Иска ми се да можеше да видиш едно дете, което дърпа панталоните ми и пита: „Мама е добре, нали, ще се оправи нали?“… и как не можеш да погледнеш това дете в очите, без да позволиш да види сълзите ти…. …
Е може би не разбираш……
И все пак ние винаги сме готови за нов адрес, 24 часа на ден, 365 дни в годината! Ние, колеги, искаме или не, сме най-хубавото нещо в най-лошият момент за някого, не го забравяйте!
