Етническата карта отново в игра, докато цените излизат от контрол. Докато се покланяме на Тюркян чешме, сметката за живота расте. Кой печели от връщането на етническото разделение точно сега?
Преди дни станахме свидетели на нещо, което само на пръв поглед изглежда като акт на национално помирение. Лидери на множество партии – включително такива, които години наред мълчаха за Възродителния процес – се появиха наведнъж, наведоха глави и поднесоха венци в памет на дете, загинало по време на тези трагични събития на Тюркян чешме.
Паметта заслужава уважение. Болката – признание.
Но политиката започва там, където възниква въпросът: защо точно сега?
В момент, в който българските домакинства усещат все по-осезаемо ценовия натиск, когато страховете около въвеждането на еврото вече не са абстрактна икономическа тема, а касова бележка, дневният ред внезапно беше пренареден. От цени и доходи – към етнос, вина и морални присъди.
Това не е нова практика. Това е добре позната политическа техника: когато икономическите въпроси стават неудобни, се активира тема, която не допуска нюанс и рационален спор. Историческата травма е идеална за това – тя разделя, емоционализира и задушава всеки опит за разговор „тук и сега“.
Особено показателно е участието на политически формации, които досега не са проявявали подобна чувствителност. Селективната памет рядко е морален акт – по-често е инструмент.
Допълнителен контекст придава и обстоятелството, че преди време в публичното пространство бяха огласени записи, за които се твърдеше, че разкриват разговори между представители на ПП и ДБ, в които се обсъжда стратегия чрез определени политически действия и компромиси да бъде „изпран“ и нормализиран публичният образ на Бойко Борисов.
Независимо от споровете около автентичността и тълкуването на тези записи, техният ефект беше ясен – те засилиха общественото съмнение, че част от т.нар. „промяна“ е била готова да плати цената на морални отстъпления в името на властовата конфигурация. Именно на този фон днешните символни жестове и общи позиции неизбежно се възприемат не само като морален акт, а и като част от по-широк процес на политическа реабилитация, независимо дали това е било първоначалната цел.
И тук стигаме до по-неприятния, но неизбежен въпрос: Кой печели от това пренареждане на фокуса?
Докато обществото спори за миналото, настоящето остава без отговори. А в тази тишина вече сме виждали как се „изпират“ образи, как се нормализират партии и практики, които доскоро бяха обявявани за проблем. Политическата близост между ПП–ДБ и ГЕРБ вече създаде подобен ефект – не като конспирация, а като резултат. Ситуацията днес е още по-неприятна заради видимата непоследователност на първите и подозрението, че трагичен момент в историята ни се употребява като грозен партиен пиар.
Милиони от глоби за скорост, дупки до хоризонта! Държавата трупа пари, пътищата копаят ями | RNS
Никой не оспорва трагедията.
Но когато паметта се използва като димка, уважението към жертвите се превръща в политическа употреба.
А това е форма на цинизъм, която обществото ни познава твърде добре.
