Поредица: Как прогонваме туристите и съсипваме историята и бъдещето си
Навън е 30 градуса, неделя по обед. Повечето от нас или се пекат на някой плаж, или псуват в километрите тапи на път за Гърция, или просто дремучат на хладно под климатика, разцъквайки социалните мрежи. И докато сме в това състояние на колективна летаргия, е идеалният момент да си зададем един брутален въпрос: кога точно българинът се превърна в пасивен наблюдател на собствения си живот? Кога решихме, че винаги „някой друг“ трябва да ни оправи държавата, докато ние просто чакаме да премине поредното управленско бедствие?
Отговорът се крие в едно древно, символно предателство. В момента, в който отрязахме истинския си корен и сменихме духовния си тотем. Сменихме перфектния хищник – планинския барс, с ленивия лъв.
Перфектният хищник от ледените върхове
В продължение на столетия, още от дълбините на Азия и по време на целия възход на Велика България, символът на предците ни е бил барсът (снежният леопард). Това не е просто хрумване, а дълбок духовен избор.
Барсът е върховният, перфектен самотен хищник на планетата. Той живее там, където никой друг не може – сред бруталните, ледени и непристъпни планински върхове. Барсът не разчита на стадо, не чака помощ и не познава комфорта. За да оцелее в суровата среда, той трябва да притежава абсолютна вътрешна дисциплина, феноменална адаптивност, светкавична скорост и пълна независимост. Той не издава звуци, не реве самоцелно – той действа тихо, пресметливо и смъртоносно.
Това беше духът на прабългарите. Духът на суверенния воин, който преминава през планини, реки и империи, разчитайки единствено на собствената си сила, будност и воля. Нашите истински държавни знаци нямаха нищо общо с днешните хералдически калъпи – предците ни са ползвали прабългарските родови символи, мотиви и монограми (като свещения знак на рода Дуло – |Y|). Когато барсът забиеше меча си, границите се чертаеха по неговите правила. На Мадара ние изсекохме конник, който забива копие в лъв – символ на това, че сме подчинили и стъпкали самата емблема на заварените империи.
Върховният абсурд: Пленяваш Балдуин, но му харесваш „марката“
Подмяната на символите ни през вековете обаче роди един от най-ироничните, нелепи и направо шизофренни моменти в световната история. Истината е, че нашите тогавашни управници са се престарали точно по същия слугински начин, по който се престарават политиците ни днес.
По времето на Второто българско царство ние вече сме имали всичко. Българският език отдавна е бил официално признат на най-високо международно ниво (нещо невиждано за епохата!), имали сме автокефална църква, писменост, културно влияние над половината континент и армия, която мачка наред. Бяхме спечелили голямата битка за идентичност. И въпреки това, вместо да си гледаме самочувствието, елитът решава да се натегне на чужденците.
През 1205 г. край Одрин цар Калоян разгромява латинците и пленява император Балдуин Фландърски. Балдуин е затворен в кула в Търново, а неговият личен рицарски щит – изобразяващ черен изправен лъв на златен фон – става българска трофейна плячка.
И вместо нашите боляри да кажат: „Ние стъпкахме латинския лъв, нашият автентичен код е по-силен“, те правят точно обратното. Ослепени от блясъка на западната мода, те се престарават да се харесат на чужденците, които току-що са победили. Чиновниците си казват: „Абе, те на Запад много ги зачитат тия лъвове… Я да си лепнем и ние едно такова лъвче на герба, белким в Рим ни пишат „цивилизовани“ и по-лесно ни вървят договорите“.
Ние буквално ликвидирахме топ-символа на западното рицарство, но понеже бяхме жалки имитатори, му харесахме марката и си я лепнахме на ревера! Сменихме суверенния барс с общоевропейския калъп на лъва, за да се натегнем и подмажем на една дипломатическа система, която реално бяхме победили на бойното поле.
Разбирате ли мащаба на комплекса? Имаш признат език, имаш империя, имаш военна мощ, но отиваш доброволно да се вкараш в чуждия калъп на лъва, само за да спечелиш едно евтино „браво“ от Запада. Същото безгръбначно престараване, което гледаме и днес по телевизията всяка вечер.
Как изборът на политиците ни превърна в роби по душа
А какво животно всъщност е лъвът в реалния свят? Той е царствен на външен вид, но е абсолютен мързеланко. Прекарва над 20 часа от денонощието в пълен мързел под дебела сянка в саваната. Лъвът е прагматичен егоист – той чака лъвиците да свършат цялата мръсна, тежка и опасна работа по ловуването. Чак когато плячката е повалена, „царят“ се надига тежко, изяжда лъвския пай, а за останалите оставя огризките. И докато той дремуца самодоволно, хиените най-често се възползват от пасивността му и разграбват всичко наоколо.
Огледайте се днес. Не е ли съвременното ни общество точно копие на този ленив лъвски прайд? Големите „лъвове“ у нас не създават, те просто лежат на сянка във властта, чакат евросубсидиите или вносния персонал да свърши работата в бетонираните им хотели, и накрая изяждат пая, оставяйки трохите за народа.
Но по-страшното е какво се случи с нас, обикновените хора. Приемайки манталитета на ленивия лъв и отказвайки се от автентичния си език и символи, ние станахме роби по душа. Загубихме инстинкта на барса, който сам кове съдбата си. Започнахме да прекарваме живота си в летаргия, чакайки „някой друг“ да свърши тежката работа. Чакаме поредния политически месия да ни „оправи“, чакаме чужденците да ни организират туризма, чакаме институциите да се задействат сами. И докато ние пасивно дремучем и псуваме в неделната жега, хиените на прехода отдавна изядоха плячката и разкостиха държавата ни според собствените си правила и интереси.
Когато смениш планинския еделвайс с плевела, не чакай да ухае хубаво. Когато смениш суверенния барс с ленивия лъв на Балдуин, губиш правото си на свобода. Защото свободата изисква будност – същата онази, която нашите „жалки имитатори“ оставиха в миналото, за да им е „по-лесно“ тогава, обричайки ни на вечно натягане днес.
Кой продаде барса? Чиновническият лобизъм или куртизанка в двореца
Но тук изниква най-важният въпрос: нима целият ни народ изведнъж е станал комплексиран? Категорично не. Комплексът никога не е в обикновения българин, който тогава е мачкал рицарите на бойното поле. Комплексът винаги е в елита – в онази висша администрация, боляри и дворцови съветници, които прекарват повече време в совалки между Търново, Рим и Константинопол, отколкото сред собствения си народ.
Голямата политика и тогава, и сега, рядко се прави от идеалисти. Тя се върти от чиновници с лични интереси, които умеят да продават компромисите като „цивилизационен избор“. Най-вероятно някой тогавашен „министър на външните работи“ или главен ковчежник, уморен да обяснява на чуждите банкери и кардинали какво е това „снежен барс“, е отишъл при царя с готов доклад: „Ваше Величество, защо ни е да се цепим от колектива? Тоя барс е азиатска работа, никой на Запад не го знае. Я да си сложим лъвчето на Балдуин, хем да ни пишат в „клуба на богатите“, хем договорите ни да вървят по-лесно.“
И владетелят, под натиска на икономическия прагматизъм, е подписал подмяната на генетичния ни код. Чиновниците винаги са мразели барса, защото той е символ на свободни, будни и независими хора, които се управляват трудно. На тях им е трябвал дебелият, мързелив лъв – символ на тежката, централизирана власт, пред която народът просто трябва да се навежда и да плаща данъци, докато елитът си върти далаверите в замъка.
Спомнете си за Цар Борил, който пада под пълното влияние на куманската си принцеса (която преди това е била и при Калоян). Иван Асен II хлътва толкова фатално по византийката Ирина Комнина, че заради нейните капризи и интриги обръща държавната политика на 180 градуса. Иван Александър пък на стари години се влюбва в еврейката Сара (Теодора), заради която разделя България на две и я харизва на синовете си, поднасяйки я на тепсия на османците.
И докато се чудим коя чиновническа мишка е продала суверенитета на барса, нищо чудно в дъното на всичко да е стояла просто някоя засукана дворцова куртизанка, поискала модерно „лъвче“ за подарък. Историята ни доказва, че големите мъже във властта често подписват капитулацията на цял един народ просто за да угодят на каприза на поредната куха любовница.
В следващата част: Мадара – Космическият олтар, който превърнахме в обикновен камък за селфита.
