В правовите държави има едно неписано, но строго спазвано правило: не се обсъждат жертвите. Важи и за журналистите, и за държавата, която трябва да намери извършителите и да защити достойнството на убитите. Личният живот, характерът или предполагаемите „рискове“ на жертвите нямат място в публичната комуникация на полицията, защото те нямат отношение към единствения легитимен въпрос: кой е извършил престъплението и защо още не е задържан.
Недопустимо МВР руши държавността – вместо да търси убийци, тиражира слухове за жертвите | RNS
В България този принцип системно се нарушава. Случаят с убитите край хижа „Петрохан“ е показателен не толкова с това, което институциите постигнаха, а с това, което изместиха. Вместо ясно очертан фокус върху издирването на убийците, публичното пространство беше запълнено с внушения, версии и полуофициални интерпретации за самите жертви. Не с факти по разследването, а с разкази, които неизменно водят до един ефект — намаляване на общественото съчувствие и размиване на отговорността.
Това не е комуникационен хаос. Това е модел.
Когато държавата няма какво да покаже като резултат, тя започва да говори за контекста, средата и биографията на убитите. Така въпросът „Кой ги уби?“ постепенно се заменя с „Какви хора са били?“. А това е фундаментална подмяна — от наказателноправен проблем към морализаторски дебат, в който институциите не носят отговорност.
Фактологично картината е ясна:
- обществото не получава проверима информация за напредък по разследването;
- не се назовават заподозрени;
- не се поема институционална отговорност;
- за сметка на това се допуска циркулация на версии, които не водят до арести, а до обществено объркване.
В държави с работещи институции подобно поведение се разглежда като вторично насилие над жертвите и компрометиране на разследването. У нас то се нормализира като „обясняване на случая“. Но държава, която обяснява жертвите, вместо да издирва извършителите, не търси справедливост — тя търси алиби за собственото си бездействие.
Моралното право да говориш за справедливост не идва от униформата или от закона, а от поведението. И в момента, в който институциите започнат да обсъждат жертвите, те признават нещо много просто: че не могат или не искат да говорят за убийците.
А когато държавата мълчи за извършителите, но говори за убитите, справедливостта вече не е цел. Тя е реторика.
