България за трета поредна година е на 111-то място от 180 възможни по свобода на словото. Това са цифрите от класацията на „Репортери без граници“. Майка-родилница на тази печална позиция е мълчаливото бездействие на държавните институции, на прокуратура и съд. Дори тези, които не се страхуват да пишат истината, не срещат реална подкрепа от държавата. С времето усилията им стават безсмислени, а самите те – за присмех.

България държи ниво, стабилна е, биха казали пиарите на управляващите. Цели три години не пада под 111-во място в класацията по свобода на словото сред 180 държави в света.

Да си на опашката по свобода на словото в държава, член на ЕС, на НАТО, с претенции да е демократична и правова, в 21 век, е позор – биха казали мислещите.

Има и по-страшно от това, поне не сме слезли на 165-о място, биха казали оптимистите.

Не е страшна липсата на свобода на словото. Истинският проблем идва от това, че и когато някой се осмели да опише факти по престъпления с ясни извършители, тишината остава – категорични сме реалистите.

В последното десетилетие правораздаването у нас е не функция не от разкрити престъпления, а на целесъобразност.

У нас продължава неумолимо да действа максимата „Всяко чудо за три дни“. Нахоква се някой и с това се счита, че държавата, прокуратурата и съдът са направили всичко. Това е медийната страна на борбата с престъпността.

В останалите случаи изобщо се търсят, не се уличават извършителите, дори когато е видно престъплението. Когато се намерят се използва целия институционален и законодателен потенциал за постигане на правилото „сега не им е времето“. Времето идва когато извършителят наистина стане някому неудобен. Тогава се отварят делата и всички се присещат, че същият е голям проблем за държавата и народа й. Обикновено и на този етап нещата привършват с разкешване. С нула ефективност на правораздаване и превенция.

През годините почти не се сещам за случай, в който журналист е дал достатъчно данни за извършено престъпление, от кого и от това да е последвала присъда. За това журналистиката в чистия й вид е екзотично занимание, а упражняващите го – странни, не в добрия смисъл на думата.

Истината е, че няма как на място, в което институциите запазват безучастно мълчание, знаейки, че и без да работят ще получат заплатите си, да има свобода на словото. Те – всички канцеларски мижитурки, убиха – при това съзнателно, единствения си по право коректив – журналистите.

Калинка Пенчева