Ако Румен Радев има смелостта да мисли стратегически, а не конюнктурно, настоящият момент му дава рядък шанс да пренареди политическата система с един-единствен, но изключително точен ход. Президент, който неведнъж е акцентирал върху подготовката си в елитни школи по стратегическо и военно мислене, би трябвало ясно да разпознава кога държавата има нужда не от компромис, а от решителност и прозорливост.
Министерството на вътрешните работи е сърцето на държавната стабилност. То не търпи аматьорство, нито фигури, избрани заради временен политически баланс. Необходим е човек с дълбоко познаване на партийния терен, на икономическите зависимости, на вътрешните и външните линии на натиск, както и на реалните врагове на президента — не декларативните, а онези, които действат системно и в сянка.
Тук на преден план излиза фигурата на политическия и силов експерт, който в миналото изгради най-мощната партийна машина в страната. Архитектът на структурата, дисциплината и териториалното покритие, които дълго време гарантираха изборни победи. Още по-съществено — човекът, който целенасочено отвори тази формация към малцинствата и към избиратели, традиционно пренебрегвани от т.нар. системни елити. Това не беше жест на толерантност, а стратегическо разбиране за реалната социална и електорална карта на България.
Често умишлено се пропуска и още един важен детайл: този експерт не е самостоятелна фигура без политически гръб. Той разполага със собствена политическа формация, с изградени структури, международни контакти и ясно дефинирана управленска визия. Затова не бива да има изненадани, ако в един момент именно тази формация се окаже сред основните инструменти, чрез които президентът ще реализира политическото си участие в бъдещ парламент. Подобен ход би изглеждал не като импровизация, а като дълго подготвяна стратегия.
Днес именно този опит е безценен. Подобно решение би активирало значителна част от разочарованите симпатизанти на някогашната управляваща партия — хора, които се дистанцираха от нейния дългогодишен лидер, но не и от първоначалните ѝ принципи. Наред с тях ще се върнат и онези кадри и структури, които останаха лоялни на идеологията и организационния модел, а не на персоналното лидерство. Това е електорална маса, която в момента е разпръсната, но далеч не изгубена.
Не е случайно и че президентът все по-ясно демонстрира прагматично и коректно отношение към формации, представляващи малцинствените общности. Това е знак за разбиране, че стабилността не се гради върху затворени ядра, а върху широки политически и обществени коалиции. С правилния човек на ключовия силов пост този сигнал би се превърнал в реален политически резултат — съкрушителен удар върху сегашното статукво, което оцелява чрез разпокъсан парламент и взаимно блокиращи се интереси.
Подобна конфигурация би дала на президента не просто влияние, а възможност да формира реално мнозинство в новото Народно събрание. Не чрез задкулисна аритметика, а чрез мобилизация на избиратели, които досега бяха обезверени или умишлено държани извън центъра на властта. Това вече не е тактика — това е стратегическа офанзива.
Истинската държавническа смелост се измерва не в удобни решения, а в онези ходове, които първоначално изглеждат рисковани, но впоследствие се оказват неизбежни. Именно такъв ход би показал, че президентът мисли не в рамките на политическия ден, а в рамките на дългосрочната управляемост и сигурност на държавата.
