Десислава Василева работи с кожа вече 25 години. Твърди, че още като ученичка е била привлечена от възможностите, които кожарството й дава. Смята, че даже от отпадъци може да бъде създаден красив и функционален предмет. Смята, че е истинска щастлива с това, което прави и благословена със семейството си. Категорична е, че всяко нещо, което правим трябва да е с желание и любов. И всеки да има трезва преценка за себе си и действителността, да си знае и мястото, и цената. Родена е на 25 декември и е сигурна, че е абсолютна късметлийка.
Пред читателите на rns.bg тя разказва историята си.
Завършила кожарски техникум в Ловеч. Започнах работа в частна фирма. Там останах 10 години. Шефът ми много ми помагаше. От 15 години работя самостоятелно. В ателието си изработвам чанти, портмонета, аксесоари от кожа, колани, ключодържатели, всичко, което може да се изработи от кожа.
Интересно е, че в техникума отидох заради отбора по хандбал, който имаха. Аз тренирах и исках да продължа. Но, там открих, че работата с кожа е много по-интересна и постепенно тя стана основната ми дейност. В продължение на седмица ходих на едно училище, след това в друго, само и само да завърша техникума. Което не беше законно, но ми направиха компромис, защото виждаха желанието ми.
Когато завърших можех да кандидатствам в Нов български университет. Таксата за един семестър беше 890 Щатски долара. Заплатата на майка ми беше една четвърт от тази сума. За това не завърших този колеж, но си намерих пътя. Днес имам майсторско занаятчийско удостоверение.
Още в училище започнах да си правя свои неща. Във фирмата, в която работех, само аз изхвърлях боклука. Всъщност така казвах на шефа, но преди контейнера избирах всички парченца, от които можеше да се направи нещо и ги оползотворявах.
Купувам само италиански кожи, които са внесени от български фирми. В повечето случаи са такива, които се ползват от големи дизайнери. Те са „сток“ – изрезките от големите поръчки. Изкупуват се и така стигат до нас доста качествени кожи. Работя предимно с телешка кожа защото е най-здрава. Първо виждам кожата и преценявам какво най-добре ще се получи от нея и след това започвам работа. По-дебелите кожи използвам за чанти, по-тънките – за портмонета.
Използвам предимно съвременни декорации, но са в рамките на традиционните българска естетика. Изделията ми се ползват от млади и стари. Обичам нетрадиционните цветови съчетания – цикламено в червено и оранжево, крокодилски шагрен с леопард и злато.
Мога да се похваля с раниците с цветни джобове. Не са много арт, в рамките на нормалното са. Циповете и металните елементи са най-качествените на пазара. Имам серия чанти, които са с лица, неочаквано добре се купуват. Продавам ги много успешно в Германия и в Англия.
В духа на българските традиции преди години си направих кожен колан с пафти. Носех го с дънки и добре изглеждаше, но ме убиваше. Така е защото едно време коланите с пафтите са ги носели доста по-нагоре, към гърдите.
Забелязвам, че все повече хора проявяват интерес към занаятите и към изработката на предмети от кожа. Според мен никога не е трудно да се започне. Ако човек има желание, може да се научи и на 45 години и да се чувства пълноценен от това, което прави.
Наблюденията ми са, че моите клиенти предпочитат модерните, а не традиционни неща. Вероятно защото не ги предлагам на традиционни фолклорни събори.
Най-много се продават дамските портмонета и мъжките портфейли. Те са добър подарък за различни празници, особено за Коледа, защото са красиви, здрави и се ползват всеки ден.
Не си представям да правя друго. Майка ми и баща ми много ме подкрепят, помогнаха ми да се обзаведа ателието. Не ми се свиди да подаря знанията си. Аз съм майстор, който има право да учи деца и възрастни. Предлагали са ми да обучавам деца заради някаква стипендия, но като разбрах, че ще го правят по-скоро формално, се отказах. Трябва да има желание и ентусиазъм. Моята дипломната работа беше текстил от 2 части кожено манто и кожен панталон. Това е много трудно. А, тези, които можех да обучавам се отказваха защото лепилото им мирише.
Хората, които сега завършват са неориентирани и ако нямат желания да се занимават с кожарство, няма как да ги накара някой. Много по-вероятно е човек на 50 години с желание да успее.
Личното ми мнение е, че учебният процес не е подчинен на идеята децата да се осъзнаят, да им се помогне да усетят магията от това да работят със сърце и ръце. Децата са толкова задоволени, че нямат желание за нищо. В училище съм събирала от боклука кожени парченца, от които си уших яке. После във фирмата събирах парченца и от тях шиех портмонета и ги продавах, а днес те имат всичко наготово и даже не им хрумва да направят някакви усилия за нещо различно. За това често завършват училище без никакви умения и като напуснат класната стая се чудят как да се препитават.
Като цяло българските автори – занаятчии са добри хора. Те дават сърце и душа, влагат ги във всяко нещо, което правят, склонни са дори да подаряват. Аз също правя дарения. Направих кампания в цяла България за ковид-маските. Имах плат, шиех и ги давах безплатно близо 3 месеца. Търсеха ме депутати, бизнесмени, какви ли не хора, изпращаха ми платове и пари, за да го правя. Изпитвах истинско удовлетворение от това, което правя. Всъщност ковид се отрази положително на бизнеса ми. Освободих работниците. Имах повече нерви и разходи, отколкото ползи и приходи. Пренаредих си нещата и сега съм по-добре.
Много е хубаво човек да си знае мястото в обществото и да се държи на положението. Честно да си призная – много се фукам с уменията си. Зареждащо е, премахва стреса, човек се чувства съвсем различно. Много исках поне 2 деца които да науча на занаята, но те се оказаха доста глезени и ги боли главата преди още да са почнали.
Мечтая всеки да си сбъдне мечтата и да не се забравя, че има хора, които имат нужда. Скоро пратих една чанта на няколко дами, които искаха да изненадат своя приятелка. Казах им, че парите дарявам за едно дете с нужда от лечение в Турция и го направих.
Знам, че не всичко е пари. Аз имам късмета да си продавам всичко сама. Напоследък не само дамите, но и мъжете са склонни да дадат сериозна сума за чанти. Оценяват не само материалите, труда ни, но и частта от нас, която получават с нея.
Категорична съм, че трудът краси човека – чувства се по-щастлив и удовлетворен.
Има ли любим подарък? Портмонето определено е хит за Коледен подаръ При това от червена кожа. Хората вярват, че когато е червено, то задържа парите. За мъжете се купуват черни портфейли, за жените – червени. По отношение на суеверието, че точно червено портмоне носи повече пари съм на мнение като с магиите. Ако вярваш, че ги има – те ще ти повлияят. Така е и с парите – ако вярваш, че нещо ще ти донесе пари, то ще стане. Животът е прекрасен, само трябва да го изживееш щастливо. Даже продажбите зависят от настроението, от настройките – когато съм в добро настроение, всичко върви, когато не – не се получават. На улицата има хора с различна енергия и ни ги дават на нас.
Ходя по базари, изложения и фестивали не само в България. Лятото съм в Морската градина на Варна. Хората познават и мен и изработките ми. Който си купи, повтаря. Това за мен е истинското удовлетворение и признание за труда и творчеството ми.
