В моето детство имаше два празника – Великден и Димитровден. На Великден посрещахме кумците, а на Димитровден всички останали. Другото бяха второстепенни празници, които минаваха незабелязано. На 8 ноември, когато е Димитровден по старо /така му казваше баба, защото за нея нямаше нов стил в календара, както нямаше и лятно и зимно часово време, „защото времето е едно.“/, беше селският сбор в моето село Паскалево. Останало, като дата от едно време, заради църквата, която носи името на Свети Димитър – така храмовият празник става празник на селото. По време на социализма имаше опити сборът да се премести на 7 ноември, че да съвпадне с датата на Великата октомврийска социалистическа революция, но не се получи, защото никой не го спазваше.
Баба делеше годината на две – преди Димитровден и след Димитровден. Тази дата отбелязваше края на есента, прибирането на всякаква реколта, посрещането на зимата и на всички безкрайно много баби и дядовци, които идваха на сбора, когато бях малка.
Дядо имаше седем братя и сестри, а баба четири. Можете да си представите безкрайните колони от коли и каруци, които заемаха улицата, а и не само нашата. Всички къщи се оживяваха и беше пълно с народ. Голяма част от хората на село бяха роднини, съответно гостите им също, така че навсякъде се събираха групички, които се срещаха и заговаряха.
Подготовката за сбора започваше поне месец по-рано със слагането на няколко зелки, че да вкиснат до 8 ноември, за да се направят сарми, с мазане /не боядисване/ на стаите, пране на черги, килими и пердета, основно почистване на къщата, варосване на дървета и бордюри, преглед на пещта отвътре и отвън за неизправности /задачата беше на дядо и аз винаги се страхувах, като влиза в голямата пещ на двора, че може да не излезе, макар че най-яркият ми спомен е как баба, цялата облечена в черно и с изцапано от сажди лице, изпълзява от пещта/, прекопаване на градинките и връзване на димитровчетата, които все се накланяха на някъде.
Когато всичко това беше готово и царевицата беше в кошовете, лозето обрано, а орехите и дюлите покриваха земята знаех, че е време за сбора. Няколко дни по-рано баба, дядо, майка и татко правиха план какво ще се готви и колко хора се очакват, къде ще ги съберем и колко от тях ще останат да нощуват вкъщи. Оставаха обикновено някои от братята или сестрите на баба, за които дядо казваше, че идвали с „карта з почивка“, защото доста се застояваха. Предишния ден дядо и татко колеха агнета, а мама и баба подреждаха масите и брояха колко души ще дойдат и къде ще седнат. Приготвяха се четири стаи – за гостите на мама и татко, на баба и дядо, а като пораснахме с брат ми – и за нашите.
В деня на сбора баба ставаше по тъмно да опали пещта, че тя си иска време. Слагаше агнешкото с ориз и булгур в тавите, върху тях слагаше няколко лозови пръчки, които да държат тестото, с което ги покриваше. Всичко се мяташе в пещта /събираше точно 9 тави/, капакът ѝ се замазваше с жълта кал, за да не излиза топлината и се оставяха вътре няколко часа. Няма да ви разказвам какъв вкус и аромат имаше тази храна, защото е невъзможно. Касите с бира и безалкохолно бяха в огромни количества. Купуваха се почти седмица по-рано, че после нямаше, а у нас заприличваше на хоремаг.
На сбор не се канеше и който дойдеше беше добре дошъл. Сборените /както им казваше баба/ започваха да идват около обяд. До тогава всичко трябваше да е готово – масите подредени, вазите с цветя да са сложени, храната да е топла, купите с грозде, ябълки, круши и орехи да чакат, баба да е премела пътеката към улицата и под асмите за стотен път, всички порти да са отворени, а ние да сме облекли новите дрехи. Една част от хората, които идваха, не ги познавах, защото ги виждах веднъж годишно и до следващия сбор ги забравях. Започваха целувки, прегръдки и постоянно се чуваше „Добре дошли!“ и „Добре заварили!“. Постепенно се напълваше, къщата, двора и улицата. Навсякъде имаше хора и разговаряха какво се е случило от миналия сбор до сега – как са децата, колко годишни станаха и къде учат, кой се е оженил, кой е овдовял /разведени почти нямаше/ и кой е умрял за тази една година. Правиха се анализи на реколтата, обсъждаше се големината на картофите и международното положение, сватосваха се неженените и всички бяха нетърпеливи да научат повече за другите.
Мен тези разговори не ме вълнуваха. Аз чаках да стане време да слезем на центъра, където беше истинският сбор – най-шумното, пъстро и вълшебно място, където имаше от захрани петлета и свирки до рокли, обувки и тесли. Артикулите през годините се променяха, съобразно модата. Даваха ни стотинки и ние до вечерта обикаляхме масичките покрити с червен плат и отрупани с най-различни дреболийки, коя от коя по-интересни. Минавахме ги по няколко пъти. Задължително си купувахме захарни петлета и захаросани ябълки, изяждахме ги и си купувахме пак.
Трябва да уточня, че тези неща ги нямаше другаде и през друго време на годината, това беше денят, в който можеш да си купиш захарна пръчка, пушка, пистолет с капси, автоматичен нож /истински/, балон със свирка, сабя или химическо червило. Надвечер се прибирахме, а гостите започваха да се разотиват.
Някои успяваха да се качат на каруците сами, на други им трябваше помощ – придържаха ги до там, а после ги натоварваха. Добре, че животните знаеха пътя. Колите също си тръгваха една по една и постепенно къщата и двора се опразваше. Всички се разделяха до следващата година и до следващия сбор, когато братя и сестри, братовчеди и приятели ще се видят отново. Ще се прегърнат, ще се целунат и ще разкажат как е минала годината.
С времето тази традиция избледня. Селата останаха без хора, а тези които все още живеят там не могат и да си помислят за посрещане на толкова гости. Сега нямаме нужда от селски сборове, за да се виждаме. Правим го в социалните мрежи – там е селският сбор и то целогодишно.В някои села традицията е все още жива и хората се събират, а на места има опити да се възстанови напълно. Разбира се не е същото, а и няма нужда. Когато на нещо му е минало времето е добре да го изпратим и да съхраним спомена за него.
Аз със сигурност ще запомня селския сбор. Ще го запомня с аромата на есента, с нападалите ябълки и дюли, с дебелия слой листа от асмата, които баба метеше и на 100 години, с многото познати и непознати хора, с усмивката на мама, която беше най-гостоприемният човек, когото познавам и кани всички да дойдат пак догодина…
Голяма е силата на детските спомени. Ако затворя очи мога да съживя свидните ми хора, да усетя аромата им, мога да чуя какво си говорят и да различа познатите шумове, да видя кой с какво е зает по двора, да чуя как мама е пуснала на грамофона мелодията на Морис Равел „Болеро“ и как дядо ѝ казва, че иска, като умре и го изнасят от дома, да звучи тази музика и картината е толкова жива и истинска, че не ми се иска да отварям очи…
Отново е 8 ноември и отново е селският сбор, но само ако затворя очи…
На снимката всички деца сме с пистолети, купени от сбора.
Автор: Диана Стефанова, от интернет
