Лесно е да лепиш етикети от удобния диван. Лесно е да наричаш „сектанти“ онези, чийто труд събужда съвестта ти, защото ако признаеш тяхната жертва, ще трябва да се изправиш пред собственото си бездействие и безполезност.
Всяка година десетки мъже от цяла България и чужбина участват за поредна година в инициативата на Исторически парк и отдават доброволчески труд в най-святото място за православието. Мъжете плащат от собствения си джоб, оставят семействата и ангажиментите, ваканциите си и заминават за Света гора. Те не отиват на почивка. Отиват да бъдат харизани – да дарят седмица от живота си в безвъзмезден, тежък физически труд за БОГ и в полза на българския светилник – манастира „Св. Георги Зограф“. Живеят, трудят се и се хранят като монаси, с техния режим на ставане призори, постна храна, в смирение, без забавления и без разкоша на обичайното ежедневие. Без шефове, равни като братя! Вдигат камъни, поддържат обителта, чистят и градят, докато други кресливи мързеливци лежат по плажовете и вият срещу тях.
Писанието тегли ясната линия между вярата и злословието:
Истинският християнин се познава по делата, не по думите
„Както тялото без дух е мъртво, така и вярата без дела е мъртва.“ (Яков 2:26)
Да се откажеш от комфорта си, да платиш пътя си и да се изпотиш в служба на Бога и народа си без да търсиш слава – това е жива вяра. Православната традиция от векове нарича тези хора харизани – отдадени, подарени на Господ.
Духовната слепота на критиката
„По плодовете им ще ги познаете. Берат ли от трън грозде, или от репей смокини?“ (Матей 7:16)
Какви са плодовете на тези мъже? Вграден труд, подкрепена светиня, братство и смирение. А какви са плодовете на онези, които ги хулят? Празнословие, завист и търсене на оправдание за собствената си пасивност.
Сектантството е затвореност, духовен софизъм и следване на чест с користна цел.
Православието е труд, жертва и тихо служение. Когато един мъж копае и гради за българския манастир на Атон, той не служи на политика или его, а пази родовата памет и православната си вяра.
Всяка приказка отстрани угасва пред прага на „Зограф“. Защото докато едни приказват, други градят.
Поклон пред тези истински български мъже!
