Случаят с обвиненията на бившия вътрешен министър Иван Демерджиев към лидера на ДПС Делян Пеевски за частни полети до Дубай е класически, учебникарски пример за това как една чужда дипломатическа мярка се използва за вътрешнополитическа пропаганда, докато реалният живот на хората безпощадно се диктува от сметките в родните магазини.
От години американският закон „Магнитски“ се размахва в българското публично пространство като върховно плашило и морален съдник. И ако някой преди време ми беше казал, че някога бих написала думи, които звучат като защита на Делян Пеевски, щях искрено да се изсмея. Но тук изобщо не става въпрос за защита на конкретно лице или неговата репутация. Тук става въпрос единствено и само за защита на българския Закон – такъв, какъвто е, а не какъвто на някой политик му се иска да бъде.
Истината е чисто юридическа и много по-прозаична: този закон няма никаква правна сила на територията на България. Върховният административен съд отдавна обяви родните опити за черни списъци за противоконституционни. Това би трябвало да е известно на МВР-министъра. Пред българското законодателство Пеевски е напълно легитимен народен представител и партиен лидер, а прокуратурата така и не е доказала конкретно негово престъпление по Наказателния кодекс.
Когато Демерджиев излиза пред трибуната или медиите и поставя акцент върху това как санкциите уж „действат“, той изглежда по-скоро като политически играч, отколкото като хладнокръвен юрист. Тъй като родното правосъдие често е беззъбо и неспособно да произведе реални присъди, политическата върхушка е изкушена да „внася“ морален авторитет отвън. Размахването на списъци с полети, дестинации и чартъри до Дубай създава усещането за удобен параван – целта е да се произведе репутационен удар срещу политическия опонент пред очите на избирателите. Това е пропаганда, опакована в евроатлантическа загриженост.
Парадоксът обаче е огромен и обиден за българските граждани. Докато политическите щабове седмици наред броят седалките в частните самолети и спорят кой кога е минал през Истанбул, реалният живот в България се случва на съвсем друго място – пред регалите в супермаркетите.
След шоковото поскъпване и въвеждането на еврото, цените на основните стоки скочиха брутално. За средностатистическия данъкоплатец инфлацията не е статистика, а ежедневен стрес. Хората не се вълнуват дали Пеевски е под санкции на другия край на океана, нито от политическите спорове за антитерористичните системи – те се вълнуват от сметката за ток, цената на хляба и факта, че доходите им се стопяват пред очите им.
В крайна сметка, целият този скандал оголва една грозна реалност. Част от политическия елит изглежда заключен в паралелна реалност, където чуждите дипломатически мерки служат за разчистване на сметки и вътрешни войни за власт. И докато този театър продължава да се играе с пълна сила, обикновеният българин остава извън сметките – оставен сам да плаща високата цена на една неработеща и потънала в пропаганда държава.
И тук възникват логични въпроси: Има ли хора в управлението, които могат да надскочат собственото си ниво, функция на същото, което властва последните 20 г.? Има ли други, освен царе на интригата, но пълни инвалиди в държавното управление? Дали докато обществото се хваща на въдицата на поредния „Дубай-гейт“, истинският олигархичен модел си остава непокътнат – просто сменя гарнитурата си? Ще бъда ли опровергана в подозрението си, че овластените нямат каузи и държавническо мислене? Или отново ще се докаже, че зад кулисите на „олигархичния модел“ не стоят гениални злодеи с шахматни стратегии, а хора, водени от най-дребни страсти?
