Докато българската делегация се реди за снимка в Киев и се упражнява в куха реторика за чужди каузи, у нас се разиграва една много по-страшна и тиха война. Война срещу собствения ни народ. В международната политика има едно златно правило: този, който не поставя свои условия на масата, се озовава в менюто. И България в момента е основното ястие.
Подмазвачите в чуждото училище
Нашите политици приличат на онези малки, амбициозни подмазвачи в училище, които бързат да доносничат на учителя и да изпълнят всяка негова прищявка, само за да получат похвала пред класа. Но в геополитиката похвалите не плащат сметките за ток.
Вижте съседна Турция. Тя не се вълнува от това дали в Брюксел или Вашингтон ще я нарекат „отличник“. Турция избира Себе си. Тя играе и с Изтока, и със Запада, пазари се за всяко зрънце жито и всеки кубик газ, защото знае, че нейната отговорност е към турския гражданин, а не към чужди посолства. Ние обаче имаме „таланта“ винаги да избираме губещата страна – не геополитически, а национално. Винаги сме първи в санкциите и последни в грижата за хората.
Геноцид чрез стандарт
Истината лъсва на всяка бензиностанция. Цената на газта за автомобили вече удари 74 евроцента и расте с часове, повличайки със себе си всичко – от хляба до транспорта. Това не е просто инфлация. Това е геноцид чрез стандарт.
Нека политиците ни, докато пътуват към Украйна с държавните лимузини, направят една проста сметка за „обикновения човек“:
- Пенсия: 240 евро (около 470 лв.).
- Лекарства: Минимум 50 евро.
- Сметки и отопление: Още поне 70-80 евро.
- Резултат: На един български пенсионер му остават по около 4 евро на ден за храна и оцеляване.
С 4 евро на ден при европейски цени на горивата, нашите родители не живеят – те се гасят бавно под аплодисментите на „евроатлантическата ни лоялност“.
Националният интерес не е чужда снимка
Кога за последно чухте български министър да тропне по масата в Брюксел и да каже: „Нашият народ изнемогва, ние имаме нужда от преференции за енергията“? Няма да го чуете. Те се страхуват да не развалят имиджа си на „послушни отличници“.
Но историята е жестока към послушните. Държава, която превръща народа си в жертвен агнец в името на чужди стратегии, рано или късно остава без народ. Ние нямаме нужда от повече „героични“ делегации в чужбина. Имаме нужда от държавници, които да поставят българския хляб и българската газ пред всяка чужда благодарност.
Защото докато се правим на големи играчи в чужди войни, масата за преговори е разчистена. И на нея няма празен стол за България – на нея е сервирано нашето бъдеще. А ние дори не сме били поканени да кажем „НЕ!“.
