Поредните шумни арести на кметове разтърсиха обществения ред с гръм и тресък, а политическият елит побърза да обяви „исторически победи“ и удряне на „бинго“ в борбата с корупцията. Но преди еуфорията да отмине и преди държавната машина да покрие поредните си процесуални гафове, редно е да запишем една ранна, но преди всичко логична прогноза: тези производства ги чака зрелищен провал в съда и неизбежна касация в Страсбург, след което всички ние – българските данъкоплатци ще платим за врътките на овластени.
В българската политическа и юридическа реалност има една пропаст, която никога не се запълва – пропастта между телевизионното шоу и съдебната зала. Едно е в кръчмата, на партийно събрание или от трибуната на Министерския съвет да раздаваш присъди, да обявяваш хората за виновни и да крещиш за „търговия с влияние“. Съвсем друго е да събереш доказателства по закон, които да издържат на строгия стандарт на българския съд, а след това и на Европейския съд по правата на човека.
Тази история и тези етюди вече сме ги гледали многократно. Всички отлично помним как приключи шумният „Суджукгейт“ с Живко Мартинов – с гръмки арести и обвинения включително и за търговия с влияние – за което сега арестуват кметове, които в крайна сметка се разпаднаха в съдебната зала, а накрая държавата беше осъдена да плаща обезщетения. Същото гледахме и по времето, когато Цветан Цветанов беше вътрешен министър (2009–2013 г.). Тогава МВР управляваше чрез телевизионни екрани и предварителни присъди, а България се превърна в постоянен „клиент“ на Страсбург с най-много осъдителни присъди за нарушаване на презумпцията за невиновност и правата на гражданите. Сметката тогава, както и сега, се плаща от джоба на обикновения данъкоплатец.
Но най-трагичното за България е нещо много по-дълбоко и разрушително: че правоприлагането у нас не е ситуационно, обвързано с времето, обективните факти и закона, а е чист въпрос на конюнктурен политически интерес. Когато съответният казус може да бъде употребен от опоненти за разчистване на сметки и политически дивиденти, тогава законът се разтяга по ластичен начин. Това вече не е правосъдие – това е извратена мафиотска вендета, която срива и малкото останало доверие в държавността. Неизменно резултатите от нея са точно толкова променливи, колкото и политическата конюнктура.
16 години по-късно: Или някой не си е научил урока, или учителят е същият? | RNS
Затова запазваме този текст тук. Ще изчакаме месеците да минат, за да видим как „страшните разследвания“ се размиват в съдебни тупици, докато фактите отново докажат старата истина: шумните фойерверки в политиката и политически поръчаните репресии раждат само дългове за сметка на гражданите и окончателна смърт на справедливостта.
А тези, които биха репликирали с удобното „че и досега си беше така“, ще трябва да отговорят на един съвсем прост въпрос: ако нищо не се променя и методите са същите, за какво ни беше въобще да сменяме „героите“?
