В нормалните европейски демокрации политическата отговорност е въпрос на чест, морал и институционална хигиена. Когато върху висш държавник падне и най-малката сянка на съмнение, оттеглянето от поста или от изборната надпревара не е предмет на пазарене, а светкавичен акт.
За да разберем колко смазваща е разликата в стандартите, е достатъчно да погледнем за какви „прегрешения“ напускат властта министри и премиери в Западна и Северна Европа:
- Швеция: Заместник-министър-председателят Мона Салин подаде оставка, след като бе разкрито, че е използвала служебната си карта за лични покупки – включително за два шоколада Toblerone. Парите бяха възстановени веднага, но уронването на престижа бе достатъчно.
- Великобритания: Министърът на вътрешните работи Джаки Смит напусна поста си заради погрешно включена сметка от 300 паунда за кабелна телевизия в служебните ѝ разходи.
- Германия: Двама министри (на отбраната и на образованието) подадоха оставки, след като в техните докторски дисертации – писани десетилетия по-рано – бяха открити откъси без позоваването на авторите им.
- Великобритания: Министърът на енергетиката Крис Хюн подаде оставка, след като бе разкрито, че е помолил съпругата си да поеме негов фиш за превишена скорост, за да спести точки от шофьорската си книжка.
- Великобритания: Британски политици са напускали заеманите от тях позиции само защото са били засечени в компрометирани квартали или в компании, които уронват общественото доверие.
В Европа оставката или оттеглянето от кампания не се искат, когато политикът влезе в затвора. Те се подават в момента, в който институцията губи обществено доверие.
У нас вицепрезидентът Илияна Йотова подписва указ за предсрочното помилване на знаковия наркотрафикант Огнян Атанасов („Петричкия Ескобар“), спестявайки му 10 години от 15-годишна присъда под предтекст за „тежко здравословно състояние“. Години по-късно „смъртно болният“ оздравява и отново бива закопчан от полицията с 5 килограма кокаин като лидер на престъпна група. А реакцията от „Дондуков“ след разкритията е да прехвърли вината върху подчинената ѝ комисия по помилванията.
След подобен прецедент въпросът към вицепрезидента не е просто административен, той е фундаментален: Смята ли Илияна Йотова, че е редно незабавно да се оттегли от кандидат-президентската кампания и от публичния живот въобще?
Ако на „Дондуков“ бе останала поне прашинка от европейската политическа култура, отговорът щеше да бъде даден с оттегляне още в първия час. Когато обаче властта се възприема като вечна привилегия, а не като отговорност пред гражданите, оттеглянето по морални причини се превръща в най-дефицитната стока.
