Когато погледнем картата на Близкия изток днес, тя прилича на шахматна дъска, отрупана с най-скъпите фигури, които човешкият гений може да създаде. От едната страна са Съединените щати и Израел – коалиция на милиардерите, както биха казали някои. От другата – Иран. И ако съдим единствено по студените числа и бюджетни нули, този двубой изглежда предрешен. Но войната, особено в този регион, не се печели с екселски таблици.
Голиат срещу Давид
САЩ и коалицията разполагат с това, което най-точно може да се нарече неограничен ресурс. Те разполагат с два от най-модерните самолетоносача в света – „Джералд Форд“ и „Ейбрахам Линкълн“, придружавани от дузина разрушители, които сами по себе си са достатъчни да унищожат въздушните сили на малка държава. Във въздуха господстват стелт изтребители F-22 Raptor и F-35, които Иран не може да види на радарите си, докато не е твърде късно.
Бюджетът на Пентагона надхвърля 830 милиарда долара – това е близо 100 пъти повече от иранския. Америка може да си позволи да загуби десет самолета и да поръча сто нови на следващия ден. Тя може да прехвърли хиляди войници за седмица. Тя разполага с логистика, която храни, облича и въоръжава армии на три континента едновременно. Това е тежестта на истинска суперсила.
Правото да наказваш
И тук идва големият обрат. Иран няма самолетоносачи. Иран няма F-35. Но Иран има нещо, което често липсва на свръхбогатите – способността да наказва и да налага такава цена, че „победата“ да заприлича на загуба.
Техеран разполага с най-големия арсенал от балистични ракети в Близкия изток – между 2500 и 3000 бойни глави, включително хиперзвукови ракети като Fattah-2, които могат да се подиграят на скъпоструващите системи Patriot. Те разполагат с подземни градове, пълни с дронове камикадзе „Шахед-136“. Не става въпрос за качество – става въпрос за количество. Иран може да изстреля 300 дрона и ракети едновременно. Няма система в света, която да е проектирана да спре 300 едновременни заплахи, особено когато по-голямата част от тях струват по 20 000 долара, а ракетите-прехващачи срещу тях – по 3 милиона.
Истинският коз обаче, се крие в географията. Иран контролира северния бряг на Ормузкия пролив – тясно гърло, широко едва 39 километра, през което всеки ден преминава 20% от световния петрол. С хиляди мини, бързоходни катери, брегови ракетни комплекси и нови подводни дронове, Иран може да затвори пролива. А ако проливът бъде затворен за седмица, икономиките на Запада тръгват надолу. Бензинът поскъпва драстично. Инфлацията расте. Това не е военен удар – това е икономическа аутопсия.
САЩ и коалицията са водещи в надпреварата по технологии, въздух и море. Те разполагат с неограничен ресурс и могат да унищожат всяка конвенционална армия, която им се изпречи на пътя. Те са Голиат.
Но Иран не играе конвенционално. Иран залага на асиметрията, на болката, на цената. Той няма как да победи Америка, но може да накаже Америка. Може да превърне победата в толкова скъпа придобивка, че да не изглежда като загуба. Може да блокира петрола. Може да удари базите на съюзниците с рояци дронове, което вече прави. Може да накара света да затаи дъх.
И докато американските сенатори признават, че „нашите войници ще пострадат“, едно е сигурно: Иран няма нужда да печели войната. На Иран му стига, че никой друг няма да я спечели безболезнено. А в политиката понякога способността да наказваш е по-силна от способността да унищожаваш.
