Докато часовникът на Доналд Тръмп отброява последните часове от ултиматума към Техеран за отварянето на Ормузкия проток, светът е затаил дъх в очакване на „Големия взрив“. Но докато Вашингтон залага на езика на силата и „каруцарската дипломация“, Иран подготвя своя ход на шахматната дъска, който може да парализира планетата далеч отвъд Персийския залив.
Вторият капан: Баб ел-Мандеб
В геополитическата игра на нерви Иран не разчита само на един коз. Докато всички погледи са вперени в Ормуз, Техеран тихо даде да се разбере, че е готов да затвори втората врата на световната икономика – пролива Баб ел-Мандеб („Вратата на сълзите“ – на български – бел. ред.). Той е входа към Червено море и Суецкия канал.
Иран и САЩ: Сблъсък между 2500-годишна цивилизация и „демокрация“ на 60 години | RNS
Ако Ормуз е гърлото на петролния свят, то Баб ел-Мандеб е аортата на глобалната търговия, през която минава всичко – от китайски чипове до европейски стоки. Затварянето на този втори „прозорец“ чрез йеменските проксита не е просто военен акт, а икономическа евтаназия за веригите на доставки.
След третия ден войната става гангрена – Законът на Линди и капанът в Иран | RNS
Цивилизация в „мъглата“
Парадоксът е пълен. От едната страна имаме лидер, който вярва, че светът се управлява чрез постове в социалните мрежи и заплахи, а от другата – хилядолетна дипломация на търпението, която знае къде са слабите места на консуматорското общество.
Сейед Моджтаба Хаменей – Избраният – иранският „Оренда“ пое управлението | RNS
Ние, „глезената цивилизация“, сме заложници на тези два тесни водни пътя. Пропуснахме да построим мостове и сега треперим пред две „порти“, които могат да ни върнат в средновековието за броени дни.
Синхроничност или самоунищожение?
Тук не става въпрос за петрол или долари. Става въпрос за пълната липса на синхроничност между държавите. Докато Тръмп търси „успеха“ чрез натиск, Иран отговаря чрез деструкция. И двата пътя водят към пагубен резултат, защото и двете страни са забравили основното правило на Строителя: нищо трайно не се гради върху страх.
Българският читател, улисан в своите дребни изборни страсти, вероятно още не съзнава, че цената на хляба и горивото му не се решава в София, а в тези два далечни пролива. Дигиталната ни неграмотност ни пречи да видим, че докато „споделяме“ фалшиви постове за защита на данните ни, реалният ни живот е поставен на карта от двама играчи, които са изгубили връзка с общото благо.
Ултиматумът изтича. Дали Бог ще реши да вразуми лидерите, или ще станем свидетели на поредния етап от самоунищожението на една консуматорска епоха, предстои да видим. Но едно е сигурно – ако двете врати (Ормуз и Баб ел-Мандеб) се захлопнат едновременно, мъглата, в която живеем, ще стане непрогледна. И тогава всички ще бъдем благодарни, ако намерим пещери, в които да преживеем още малко.
