18 февруари 2018 г. – какво по-добро време да рухне поредния антибългарски мит, натоварил с вина мнозина, които се доверяват на драсканици в социалните мрежи.

И така: Мнимият разговор между Левски и турски военен, в който вторият твърди, че е оставил само три заптиета да пазят Апостола на свободата от Къкрина до София, е ГНУСНА ИЗМИСЛИЦА! Няма значение кой и с каква цел я тиражира!

ИСТИНАТА Е ДРУГА: 

божидар димитров

проф. Божидар Димитров: „Пазили са го 20 заптиета, но и това не е важно. От десетилетия разни хора пишат – не сме достоен народ, щом не сме освободили Левски, пазен само от три или от 20 заптиета. Каква е истината?

Левски действа в условията на пълна конспиративност и поради тази причина не е познат на голяма част от българския народ. Познат е само на членовете на революционните комитети, които е създал. Само те могат да организират въоръжена група, която да го освободи. Но точно в тази част на страната комитетите са разгромени вследствие предателството на Димитър Общи. Част от членовете им са арестувани, другата част е духнала във Влашко или Сърбия. Така че не бива да обвиняваме никого в Северна България, в частност и българския народ, че не е направил нищо за освобождението на Апостола.

Отцеругателите пропускат съзнателно факта, че в Южна България, където няма провал и комитетите са незасегнати, светкавично са формирани две независими една от друга чети в Чирпан и Хасково. Те са ръководени от Атанас Узунов (от Хасково) и Георги Данчов (от Чирпан).

Те смятат, че Левски ще бъде съден в столицата, затова се насочват към барон Хиршовата железница, смятайки, че Левски ще е прекаран с влак. Поради погрешна информация в стил американския Див Запад една от четите успява дори да дерайлира един влак, но Левски го няма в него.

Усещайки опасността, турските власти затова решават да съдят Левски в София – тамошният комитет също е разгромен и трима от членовете му екзекутирани. Случаят е показателен и за трудностите, с които биха се сблъскали и комитетите в Северна България, ако не бяха разгромени.
Тогава не е имало медии като днес да съобщават: „Днес Роко ще бъде трансфериран от Кърджали в София” или „Еди кой си днес в 11.00 часа ще бъде на дело в Съдебната палата”.

Мрежа от информатори всред турските чиновници комитетите нямат. В кой ден, в колко часа и по кой път ще мине конвоят комитетите и евентуално формираните чети няма как да научат в Южна България.
Така, че долу ръцете от българския народ. Направил е каквото е можел с тогавашните си сили и възможности.

явор гочев, историк, юристИзследователят, историк и юрист Янко Гочев, автор на тритомния труд „Руската империя срещу България“:

Аз преброявам цели 8 опита за спасяването на Васил Левски. Ще споделя най-фрапиращите от тях:

Първият е след откарването на заловения Левски в Ловеч – вечерта на 27 декември 1872 г.

На 28 срещу 29 декември комитетските дейци в Търново се опитват да запалят конака, за да може в суматохата заловените българи да успеят да избягат.

Третият е документиран в спомените на съратника на Левски Христо Иванов – Големия, където е отразено, че е правен опит за създаване на ударна бойна група от може би 20- тина търновски членове на комитета с идеята да нападнат конвоя, който съпровожда Левски. Оказало се, че на призивите на Големи се отзовали само трима от призваните.

Четвъртият опит е от 2 януари 1873 г – организирана чета заминава за Арабаконашкия проход, но стига там няколко часа след преминаването на конвоя. 

Петият опит е четата, създадена по идея на Атанас Узунов – в София е изпратен човек, който да доложи по кой път ще бъде изпратен осъденият Левски в Цариград.

Шестият е опит за подмяна на Левски с двойник в затворническата килия.

Седмият –  дипломатически опит– Руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров да окаже дипломатически натиск върху Портата за освобождаването на Левски. Руският посланик в Цариград Граф Игнатиев категорично забранява това.

Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Този опит е свързан с мисията на тайния пратеник на Търновския революционен комитет в Сърбия през януари 1873 г. На 16.01.1873 г. Търновският комитетът изпраща в Белград свой пратеник с идентични писма до П. Хитов и Л. Каравелов. Пратеникът на търновци носи със себе си и жалба до представителите на великите сили в Белград, до които документът е трябвало да стигне чрез Л. Каравелов, ползващ се, поне според търновци, с авторитет сред тях. Надеждата на авторите на тази жалба е, че дипломатите могат да окажат ефективен натиск над Портата за спасяване живота на Левски. Особено много се разчита на Л. Каравелов, който е трябвало с авторитета си да поиска от консулите в Белград да вземат отношение. Той обаче отхвърля инициативата на търновци. Без обяснения отказва да подаде жалбата. Пратеникът преписва начисто носените писма, изготвя техни копия и ги предава на сръбските управници, в това число министъра на външните работи и доскорошен регент Й. Ристич.

Той съветва българския пратеник да не чака нищо от консулите. В отговора си от февруари 1873 г. до Търновския комитет П. Хитов потвърждава получаването на писмото, което е изпратено по пратеника, наречен от него „черната шапка“. Войводата пенсионер на сръбска правителствена издръжка облива търновци с леден душ: „От тука, братя, нищо не очаквайте…“

Сърбия няма интерес да разваля отношенията си с Турция и за пореден път отказва не само да подкрепи българите с военна сила в едно тяхно въстание, но и въобще да съдейства по дипломатически път за спасяване на задържаните и разпитвани в София български революционни дейци.