Децата ни често са заложници на ангажираните си родители и насоченото към енциклопедийни знания училище. Те нямат възможност да се самоопознаят, да могат да творят, да осмислят времето си и като малки, и като възрастни с дейности, свързани със създаване. С използване на ум, сърце и ръце. В крайна сметка ги превръщаме в елементарни консуматори, които искат да получават по най-лесния начин това, което им се струва, че им е нужно.
Това са част от изводите, до които достигна екипът ни при изпълнението на медийния проект „Съхраняване и популяризиране на българското национално наследство – традиции и художествени занаяти“.
В забързаното ежедневие, в стреса, с който са изпълнени дните ни, често принудени да работят повече от силите си, родителите се отдават на почивка вкъщи. Част от тях нямат нито сила, нито потребност да общуват пълноценно с отрочетата си. Традиционно мъниците още в детската количка са със смарт устройства и без значение дали възрастта им позволява да осмислят това, което правят, ангажират вниманието си с него. Това пък дава време на родителите да почиват, да се занимават с нещо свое или също да губят времето си пред компютри, таблети и телефони.
Малцина са децата, които успяват да израстват с баби и дядовци, които да имат повече време за внимание и възпитанието им. Да им разказват не само приказки, но и преживяното в семейството. Да го направят така увлекателно, че децата да искат още и още от този вид общуване и знания.
Бабите и дядовците на днешните деца, отчасти майките и бащите им помнят друга система на образование. Тя беше насочена към реално придобиване на практични знания и умение в училище. Още в началните класове всички имахме мънички станчета и на тях изтъкавахме първите си коланчета и шарени чергички. В училище правехме различни предмети от дърво, от ламаринени плоскости, фигури от обикновен сапун за пране, учеха ни да шием, да бродираме, да плетем, да правим красоти от кълчища -т.нар. макраме, да работим с пирограф, да дълбаем върху линолеум, а после да правим първите си мастилени отпечатъци. Можехме да правим украса за елхата, помпончета от прежда, мартенички.
В крайна сметка само съвсем „вързаните“ в ръцете не научаваха как да си зашият цепнатата дреха и скъсаното копче.
От години образованието у нас е съсредоточено в амбициозната задача всяко дете да придобие енциклопедични като теми знания. В невъзможността това да се постигне, се изгуби връзката между ученето и реалните потребности на порасналия човек.
Най-трагичното, което се постигна е фактът, че учейки теория без практика, децата не успяват да открият талантите си, не са наясно, че свободното си време може да прекарат по най-различен, забавен и полезен начин в ръкоделие, вместо във висене пред компютъра или телевизора. Отгледани с тази култура децата ни трудно ще поискат да предложат нещо различно на своите деца.
Развитието на индустрията, която предлагаше сравнително евтини стоки, които можеха да се купят без усилията на ръчната работа, също ни направи „лениви“ готованковци.
Така подрастващите се стават заложници на родители, училище и общество, превръщайки се в елементарни консуматори, които даже нямат идея как креативно да използват времето си, а защо и това да не е начинът им за професионална реализация.
Колко точно таланти сме „погребали“ през годините, никой не се наема да гадае.
Спасението на нацията ни е и в запазването на традициите, възраждането на забравените художествени занаяти и използването им днес не само като форма за преодоляване на стреса, но и като възможност за запазване на народната памет и реалното патриотично възпитание на поколенията.
Всеки, който днес се е опитал да се докосне до някой от традиционните български занаяти е категоричен, че си заслужава всяка минута. Емоцията е още по-завладяваща, когато това се прави едновременно от родители и деца. Занимаващите се със занаятчийство са категорични, че в момента се наблюдава истинско възраждане на интереса към майсторенето и българския фолклор. Според тях процесът се улеснява от факта, че в ДНК-то на всеки българин е запазена родовата и национална памет, които подсъзнателно и съзнателно ни карат да се гордеем, че сме част от древните знания и умения на народа ни.
Че има промяна в нагласата на образователния процес на най-високо професионално ниво – Министерството на образованието, за повече практическа насоченост и възможности за откриване и развитие на творческите заложби у децата, гарантират от просветното ведомство.
