Българското европредседателство някак странно акцентира повече върху плановете, които имаме за съседните нам държави, отколкото за благото на целокупния български народ. Пример в тази посока е упоритостта, с която сме загрижени за Македония, за църквата й, за народа й.

При все, че в западната ни съседка няма партия, която да е против членството на държавата в ЕС, македонците и интелектуалните им лидери са категорично против обединена Европа и НАТО. Мнозина от тях вече са заявили, че ако все пак Македония стане член на общностите, Балканите ще получат нестабилност.

В ситуацията има един голям проблем – Македония трябва да смени името си, за да членува в двата съюза. Нито тя, нито Гърция – заради която се налага промяната, смятат да отстъпят.

Обаче, българската политика го иска!

Преди десетилетия България в лицето на първия си демократично избран президент, първа призна съществуването на държавата Македония. Реално за нас нищо не последва от този човеколюбив жест, загърбил реалната история. Напротив – десетилетия наши сънародници биваха тормозени и насилвани за това, че са в Македония, но се определят като българи.

Вчера германският канцлер Ангела Меркел, която от седмици не може да състави правителство, дойде у нас и покрай подкрепата заръча „България да ускори интеграцията на Западните Балкани“.

Според официални данни в Македония има ръст при малките кредити – резултат от факта, че заплатите стигали за 2 седмици. Едва ли влизането в ЕС ще ги направи по-богати.

Къде сме ние?

България отказа участие в Южен поток, защото не било коректно спрямо ЕС. Известно време дори ни лъжеха, че Брюксел ни го е забранил. Сега, когато Гърция е част от проекта, никой от БГ-мижитурките не си отваря устата да обясни защо провали нашето участие. С Македония в ЕС със сигурност получаваме още една възможност да се отказваме от собствените си интереси.

При една трета българи, живеещи под ръба на бедността, премиерът ни обикаля Европа, за да се упражнява в политика. Да ни си хвали колко много го харесвали навън, все едно това променя с нещо начина на живот у нас. Назначава се за посредник между ЕС и Турция, между Западните Балкани и ЕС. Вживява се в ролята на планетарен дипломат-помирител. И всичко това с една-единствена цел – да остане в световната история.

Ето защо това няма да се случи!

Първо – всички виждаме как пред очите ни се променя историята. Децата ни ще учат различно от това, което сме преживели лично. Сегашната практика да се омаловажава постигнатото по тодорживково време, ще продължат и за бойкоборисовото.

Второ – във всеки бизнес често посредникът е единствен виновен, ако нещо не удовлетворява страните. Понякога дори се стига до там, че враждуващи интереси си обединяват против посредника.

Трето – няма да припомняме каква роля е отредила мъдростта на народния гений за посредника, за орташките работи и собствената разхвърляна къща.

RNS