Тук изброяваме няколко илюстративни примери от българската действителност. С тях доказваме, че похватите за влияние върху общественото мнение не са теоретични – те се използват в политическата и обществена комуникация, кризисния мениджмънт и медиите, понякога с положителна цел (информираност, мотивация), понякога с ефект на разколебаване или усвояване на вниманието на обществото.
Повторение на твърдения
- COVID-19 информационни кампании: Често правителствени и медийни съобщения многократно повтаряха важни здравни мерки, ваксинационни послания и статистики, за да увеличат възприемането на необходимостта от предпазни мерки.
- Ефект: дори хора, които първоначално са били скептични, постепенно възприемат мерките като нормални и необходими.
Контролиране на кризите
- Наводненията в Североизточна България през 2020–2021 г.: Появяваха се прессъобщения за координация на спасителни екипи и предоставяне на помощи. В някои случаи критиците посочваха, че се демонстрира активност пред медиите, а решенията и логистиката в действителност срещаха проблеми.
- Примерът показва как кризисната комуникация е насочена към усещане за контрол и предприемане на действия.
Частична информация и създаване на несигурност
Петрохан под контрол – как държавата ни манипулира, за да се откажем от истината | RNS
- Публични отчети за инфраструктурни проекти: При изграждането на магистрали или големи проекти често се публикуват положителни новини за напредък, а закъсненията, увеличението на разходите или проблемите със строителството се съобщават частично или късно.
- Ефект: обществеността възприема, че „всичко върви добре“, въпреки съществуващи затруднения.
Използване на посреднически организации
- Организации за помощ при бедствия или социални програми: Често неправителствени организации координират действия при кризи или социални програми. Обществото вижда тяхната активност, но част от административните или политическите решения остават извън публичния поглед.
- Пример: кампании за подпомагане на семейства, засегнати от COVID-19 или природни бедствия, където медиите отразяват „работата на организацията“, а реалният процес на разпределение на ресурсите е сложен и частично скрит.








