За част от политическия и медиен елит би било шок, ако евентуалният политически проект на Румен Радев не припознае ПП–ДБ като естествен партньор. В публичното пространство вече се налага внушението, че подобна коалиция е почти неизбежна – заради общото минало, служебните кабинети и формалната антикорупционна реторика. Само че именно тук се крие капанът, от който Радев има исторически шанс да излезе.
Публичното определение „шарлатани“, отправено от самия Радев към представители на ПП–ДБ, не беше случаен изблик. То беше политическа диагноза, насочена към хора, които преди това бяха негови служебни министри, представяни като почтени и експертни. Да се върне към тях днес би означавало не просто компромис, а пълно обезсилване на собствените му думи и признаване, че критиката е била тактическа, а не принципна.
Но разломът между Радев и ПП–ДБ не е само личен или реторичен. Той е стратегически.
По отношение на войната в Украйна Радев последователно демонстрира по-скоро миротворчески и предпазлив подход, акцентирайки върху дипломацията, рисковете от ескалация и необходимостта България да не бъде въвличана пряко в конфликта. ПП–ДБ, обратно, заемат категорично проукраинска и твърдо евроатлантическа позиция, включително по въпроса за военната подкрепа. Това не е детайл, който може да бъде загърбен в коалиционно споразумение – това е фундаментално различие във външнополитическото мислене.
Затова истинската изненада, която Радев може да поднесе, не е нов проект, а отказът да се върне към вече отречен модел на партньорство. Такъв отказ би показал, че проектът му не е просто сбор от удобни лица, а опит за реално политическо разграничение.
Алтернативата е проектът на Радев да търси мнозинство извън ПП–ДБ – чрез комбинация от БСП, по-малки системни или антисистемни формации и плаваща парламентарна подкрепа. Това е по-труден път, но и по-честен. Той позволява позициониране като реална алтернатива, а не като рециклиран участник в провалени формули на управление.
Истинският риск за Радев обаче не е в това с кого ще се коалира, а дали ще повтори собствените си грешки. Част от служебните министри, назначени от него при спорни конституционни тълкувания, впоследствие се оказаха част от управление, което формално се водеше едно, а реално функционираше чрез договорки с ГЕРБ и с ключовото участие на ДПС и Делян Пеевски. Това беше модел на скрито управление – без ясна отговорност, но с реална власт.
Днес Радев има рядък исторически шанс – да докаже, че онзи период не е бил целенасочен модел, а политическа грешка. Че служебната власт не е кадрови резерв за бъдещи коалиции на всяка цена. И че новият му проект няма да бъде връщане на същите лица и зависимости под ново име и с нов лидер.
Ако Радев припознае ПП–ДБ, шокът ще бъде малък – очакван, удобен и предвидим за статуквото. Ако не го направи, това ще е не просто истинската изненада за мнозинството политици, а първият знак, че този път залогът е различен.
